Нима това е поредното „трябва“? В известен смисъл, да. Но когато кажем: „Дълг“ това е къде по-приятно. Майката е задължена да се грижи за себе си, за физическата и емоционалната си почивка. Тя трябва да намери своите източници на мир и радост.
Когато майката е щастлива, тя може да направи щастливи своите деца. Отпочиналата и удовлетворената жена може да дари с топлина и радост на съпруга си.
Само ако жената се научи да приема, тя може, от сърцето си, по-дълго  да отдава, да споделя и изпълва близките си с добри емоции.
Колко често майките, които се грижат за себе си, се възприемат като егоистки? Щом си родила бъди готова да даеш всичко от себе си, без остатък. Да, майката наистина дава, това е заложено в нея.
Изворът, реката, морето, … също отдават, но за сметка на какво? Те непрекъснато се пълнят. Така и майката трябва да бъде изпълнена, за да бъде източник на благосъстояние, грижи и щастие в дългосрочен план, а не само за един месец или една седмица след раждането на детето.
Щастливат майка е основата на щастието в семейството. Обърканата, уморена и неудовлетворена майка – това е не само нейн проблем. Атмосферата в дома се гради от стопанката. Тогава можем ли да кажем, че ако една жена се грижи за себе си е егоистка?
Познаването на източниците на изпълване с радост и щастие, а също и каналите, които опустошават, угнетяват и нараняват, и използването на тези знания, съвсем не е егоизъм. Това по-скоро е отговорност на майката, на жената пред нея самата и пред семейството ѝ.

Елисавета Петровна е по-известна като „Д-р Лиза“.
Това, което тя прави, се нарича „лекарски палиативни грижи“.
Те е от хората, които работят с умиращи пациенти, на които вече не може да се помогне, само е възможно да се облекчи болката и страданието. Елизавета работи с такива пациенти над 15 години.
В бившия СССР, тя получава диплома за реаниматолог, а след това със съпруга си отива в Америка, където със семейството си живее в продължение на 23 години. Тя става онколог и започва работа в хоспис. В същото време започна да помага на пациентите в Русия и организира първия хоспис за умиращите от рак в Киев. Там тя живее повече от две години.
Майка ѝ се разболява в Москва, тя лежала в кома, Елисавета пристигна в Москва и половина години е била с нея, а в същото време създава фонд в Москва „Справедлива помощ“ за тези, от които всички болници са отказали. Тя нарича своя фонд „Служба за спасение“.
Във фонда работят само 5 души. Той съществува от даренията на обикновените хора. Една от целите на Фонда е да организират в Москва Хоспис за пациенти с рак, които просто се изпратени в къщи от болницата, за да умрат в домовете си. Хосписът не е построен още, хората просто се обаждат на мобилния ѝ телефон номерът, на които е изложен на страница в интернет. Тя бързо отива  и прави  за човек всичко, което е възможно.
Един път в седмицата тя храни, лекува и помага на бездомните и възрастните около станция Павелецкаво в Москва. Доброволците, които ѝ помагат не са много.
През 2010 г., когато Москва гореше торф, тя е събирала помощи за засегнатите от пожарите.
През август 2014 г. тя е докарала в Москва 10 болни и ранени деца от източната част на Украйна, където се водят боеве.

Те винаги изчисляват, пресмятат колко са пораснали или са паднали в чуждите очи. Премислят дали са достойни за нещо или не.
Постоянно смятат колко е цената им, за да разберат, какво отношение да очакват от другите.
Да, но получават от хората не по реалната им цена, а по това, което са изчислили в тъмната си малка стаичка на „лошо работещи стари калкулатори“.
Какво да се правим тогава?
Като начало престанете да пресмятате това, което не може да се пресметне. Престанете да претегляте и измервате степента на достойнството си. Спрете да изчислявате цената си.
Защото е невъзможно да се изчисли цената на топлината, нежността, любовта, вниманието, грижите и радостта. Трудно е да се оцени степента на подкрепата, разбирането, искреността, откровеността, щастието и радостта.
Щом не може, защо се измъчвате да го правите?
Това не е инструкция, а въпрос за размисъл.

На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.

Самуел беше безчувствен, защото нямаше сърце. Дж. Попов беше високонравствен човек, благороден, обичан и честен. Той беше голям поклонник на произведенията на Самуел. С течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен единствено Самуел. Но независимо от всичко, Попов все още го обичаше.

Един ден в квартирата на Попов дойде млад човек и каза:

– Аз съм син на Самуел ….  Току-що пристигнах и носи препоръчително писмо от баща ми, – и подаде писмото на Попов.

Попов го посрещна сърдечно и каза:

– Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младежът благодари от сърце и добави:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Самуел беше в джоба на Попов, но той не го показа на младежа. Ето какво пишеше и в  самото писмо:

„Синът ми е побъркан на тема техника и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя при теб, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в техниката, но е пълен некадърник и от него нищо няма да излезе. Не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.“

Дж. Попов помогна на момчето. Издигна го и стана втори, истински баща за него.