За всекиго по нещо

Тъмнината обгръщаше вече града, когато Андрей прекрачи прага на дома си. Сега идваше най-интересната част.

Той сядаше в любимия си фотьойл, повдигаше леко крака на по-ниския стол и се връщаше към събитията, които му се бяха случили през деня.

Много хора идваха при него и му доверяваха проблемите си. На някои успяваше да помогне, но на други не, а това му тежеше.

Той се молеше всяка сутрин за Божията мъдрост в предстоящите срещи, но …

Загледа се в потъмняващото стъкло на прозореца и тихо промълви:

– Къде греша? Какво не ми достига?

– Когато хората разтварят душите си пред теб, необходима ти е помощта на Моя Дух, за да реагираш адекватно.

– Но нали всяка сутрин се моля за мъдрост от Теб, – Андрей измъчено реагира.

– Грешката ти е, че се опитваш да отговаряш на човешките нужди според знанията и представите, които имаш, но това са само малки трохи за тяхната душа.

– Нали Си с мен през целия ден?! – удиви се Андрей.

– Това не е достатъчно. Трябва и да чуваш Гласа ми по всяко време, защото само Моя Дух може да ти помогне да разбереш неизказаното, за да отговаряш с мъдрост и любов.

– Изглежда ме разсейват много неща и не чувам Гласът Ти.

– Бъди проводник на Моята любов, радост и мир. Тогава реките Ми от жива вода ще потекат към людете.

– Как да го направя?

– Опитвай се да долавяш и Моя глас, докато слушаш другите.

Ема щеше да постъпи в университета на големия град. Тя имаше на разположение кола, но не познаваше административния център.

Ема сподели притесненията с баща си:

– Татко, как ще се оправя в големия град? Не познавам улиците, а да слизам всеки път и да питам минувачите, ще ми бъде много неудобно.

– Няма страшно, – успокои я той, – ще ти сложим на колата един GPS навигатор. Той ще ти помага да намериш пътя в непознатия град.

Ема се зарадва, имаше кой да я напътства.

Един ден, когато шофираше по начертания маршрут, тя пропусна да завие.

– Ами сега? – уплашено извика Ема.

GPS навигаторът не ѝ се скара и не я накара да обърне, а учтиво и окуражаващо и каза:

– Маршрута ви ще бъде преизчислен.

Това означаваше: „Направихте грешка, но не се притеснявайте. Ще намеря нов маршрут, който да ви отведе там, където трябва да отидете“.

Бог е нашият духовен навигатор. Той ни води чрез Своето Слово и молитва. Когато излезем от курса, Той ни уведомява навреме.

Нежно и с любов, без да ни осъжда ни приканва да се покаем и да възобновим отношенията си с Него.

Колкото и зле да сме прецакали пътуването си, Той може да ни възстанови, да излекува разбитите ни сърца и отново да ни насочи в правилната посока.

Ще Му позволим ли да ни води? Той е добър и иска само най-доброто за нас.

Помислете добре, бунтовниците живеят в обгорена земя , а послушните Нему стигат до Обещаната.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Тъмни облаци бяха надвиснали над града. Дъждът бе въпрос на време. Щеше са излее и навилнее, а след това всичко си оставаше, както обикновено.

Зорка работеше на компютъра. Пренасяше данни от зададените ѝ справки.

В стаята влезе Мая, дъщеря ѝ. Тя носеше няколко листа хартия. На тях бе нарисувала баща си. Как двамата играят, пускат балони, разхождат се…..

– Почакай, Мая, сега свършвам и ще погледна, – помоли Зорка.

Момиченцето се намръщи и закрещя:

– Ти си най-лошата майка на света! Не те искам …. – и демонстративно напусна стаята.

Зорка седеше сломена на стола и усещаше как сълзите ѝ се стичат по лицето.

Преди повече от двадесет години тя крещеше така, обиждайки майка си по същия начин. Зорка не можа да поправи грешката, поради ранната смърт на тази, която я бе родила.

Днес тя имаше дъщеря и я разбираше прекрасно. Не ѝ се сърдеше, защото много я обичаше.

След пет минути Мая се върна и хлипайки се качи в скута на майка си.

– Мамо, прости ми. Ти си най-добрата майка. Аз много те обичам.

Зорка погали дъщеря си по главата и я притисна силно до гърдите си.

Двете седнаха на дивана и Зорка каза на дъщеря:

– Знаеш ли, Мая, когато бях малка подобна на теб изпусках нервите си и наранявах майка си. Сега разбирам, как се е чувствала тя и знам колко болезнено е било за нея. Тя много скоро се разболя и аз не можах да поправя нещата.

Мая погледна майка си с тъжни и печални очи.

– Научи се да не произнасяш думи, за които ще съжаляваш по-късно. Аз те обичам, въпреки всичко и вярвам, че ще се справиш с това и повече никого няма да нараняваш с приказките си.

.

Валя и Вера обичаха да пътешестват. Бяха получили малко повече пари и решиха да отлетят към топлите страни.

Избраха да посетят град Маракеш, древната столица на Мароко, един от градовете на приказките „1001 нощ“.

Градът не ги изненада много. Попаднаха на голям площад, където имаше много продавачи, просяци, заклинатели на змии и музиканти, чиято основна задача бе да грабнат пари по всякакъв начин.

Двете девойки изглеждаха лесна плячка за мошеници.

Валя и Вера разговаряха тихо, когато към тях се приближи продавач на евтини сувенири. Първоначално той им заговори на арабски.

Момичетата решиха да се пошегуват и започнаха на унгарски да обясняват:

– Не разбираме, не знаем вашия език.

Мъжът без акцент премина на унгарски, като предлагаше стоката си.

Валя и Вера се изненадаха. Те предполагаха, че този език не е популярен по тези места. Двете преминаха на английски. Арабина предложи стоката си и на този език.

Играта на полиглот продължи, като премина на френски, а след това и на немски. Мъжът без да се смути перфектно говореше и на тези езици.

Приятелките преминаха на български, надявайки този трудени и рядък език за Африка да се превърне в пречка за комуникация, но се бяха жестоко излъгали.

– Аз мога да говоря и на този език, – каза арабина и продължи да предлага стоката си.

Притиснати от неочаквания полиглот, момичетата не издържаха на натиска и купиха съвсем ненужни неща.

От къде Вера и Валя знаеха толкова езици? Навярно ги бяха учили.

В случая интересното бе друго. Често си мислим, че населението в Африка е неграмотно и далече от цивилизацията, но изглежда грешим.