Миналото на Петър бе като плаващ пясък. Колкото повече се бореше с него, толкова повече потъваше.

– Какво да правя? – Петър попита най-добрият си приятел.

– Лекарството за твоя грях не е твоя работа, а Божия. Ти не си създаден да носиш този товар, – поклати глава Димо, след като го изслуша.

– Да, знам, че Исус може да го отнеме, – тежко въздъхна Петър.

– Тогава помоли Го да го направи, – посъветва го Димо.

Съмнението зачопли в душата на Петър и той го изказа на глас:

– Ами ако не го направи?

– Самият Той ти казва: „Елате при Мене всички, които сте уморени и обременени, и Аз ще ви успокоя”, – насърчи го Димо. – Бог никога няма да се откаже от теб.

Така Петър откри мястото без вина.

Чрез Исус веригите и оковите от миналото паднаха и Петър повери своето бъдеще на Господа.

Защо не постъпите и вие така?!

Гео бе едва тригодишен, но лекарят откри, че са му нужни очила. Детето не виждаше ясно предметите около себе си.

Когато му поставиха новите очила, лекарят го прикани:

– Погледни се в огледалото.

Гео погледна отражението си. След това се обърна към баща си и му се усмихна.
Но заедно с усмивката по детската буза се търколиха няколко сълзи.

– Какво не е наред, Гео? – попита бащата.

Детето се дръпна назад, наклони главата си, взря се в баща си и каза:

– Виждам те!

Докато с молитва изучаваме Библията, Светият Дух ни дава очи да видим Исус, „образа на невидимия Бог“.

Дори с нашето виждане, изчистено от Духа, докато растем в познанието чрез Писанието, ние все още имаме само бегъл поглед към безкрайната необятност на Бог от тази страна на вечността.

Когато времето ни на земята изтече ние ще Го видим ясно.

Няма да имаме нужда от специални очила в този изпълнен с радост момент.

Когато видим Христос лице в лице, ние ще Го познаваме, както Той познава всеки от нас.

Светият Дух ще ни помогне да устоим до края. И когато погледнем към Исус, ще извикаме радостно:

– Господи, виждам Те!

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.

Израилтяните се оплакваха на Мойсей, докато се скитаха из пустинята:

– Нямаме храна, вода, …

Но имаше между тях един човек, мисля, че му викаха Елдат, който без да обръща внимание на оплакванията на събратята си израилтяни, непрекъснато казваше:

– Поне ще влезем в Обещаната земя. Не е ли страхотно това?

И хората се оплакваха в ушите на Бога за своите нещастия, но най-вече за Елдад:

– Той е мъчително позитивен, Господи, защо не го остави в Египет, а дойде с нас.

Един ден изказването на Елдат:

– Погледнете по друг начин на проблемите си. Ето движим се, ядем колкото си искам манна и не качваме нито един килограм.

Им се стори прекалено нахално.

Но той не се засягаше от критиките на останалите, а отбеляза:

– Страхотно е, че мога да прекарвам толкова много време с вас. Докато бях зает да правя тухли, познавах много малко хора от моя народ. Само тези, с които работех или живеех. Нямахме време да си говорим. А сега всичко е чудесно!

Може би за това Бог избра Елдат за един от пророците си. Той не отиде на събирането, за да си получи помазанието си, но въпреки всичко пророкува в средата на стана.

Това ядоса всички още повече.

Ето това е, щастлив и доволен си от това, което Бог ти дава, изявяваш го гласно, а в резултата на това получаваш само осъждение.