Смущава ме призива: „Приеми своята възраст!“
Седя и си мисля: „Как да я приема?“
Възрастта си не крия, но зная кога да намекна за нея. На кого му е нужна моята паспортана възраст, ако външният ми вид казва, на колко съм? Мога да кажа, че съм на 55, 60 ….. и никой няма да повярва, а личната карта не показвам, за да докажа това….
Важното е сърцето да не остарее. Гледам толкова много пенсионери не приемат своята възраст като благо…. Започват внимателно да следят за здравето си, ходят често на лекар. И те са доволни.
Чух един лекар да казва:
– Дойде ли пациент при лекаря, той винаги ще открие от какво да го лекува.
Т.е. изписва някакви хапчета, сиропи, инжекции и лечението започва. А от какво? Какво ви боли? Какво ви притеснява? Няма знаение.
Въпреки, че имам познати медици, не обичам да ходя на лекар. Здравето ми е добро, докато всичко е в граници „няма от какво да се безпокоя“, следователно съм относително здрава. Важното е да има умереност във всичко.
А ако повярвате на данните в личната карта „не се разкапвайте“, какво искате, той показва същата възраст. Но аз не мисля така, не броя годините. Спокойно гледам цифрите и се чувствам много по-млада.
Душата не позволява на човек да се залежава, изпълнена е с цели!

През юли 1975 г. жител на Бермудските острови Ерскин Лоуренс карал мотопед по пътя и бил блъснат от такси.
Интересното е, че през юли  в предходната година същият таксиметраджия, блъснал брата на Ерскин Невил, който също карал мотопед.
И двамата братя починали
По време на злополуките те били на седемнадесет години.

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

Никола беше само на десет години. Русият му печем непокорно се развяваше като знаме на главата му, а очите му отразяваха небето.
Денят беше много горещ и той отиде с приятелите си да лови риба. Решиха да пуснат въдиците си от моста. Но Ники така се беше надвесил над парапета, че се превъртя през него и като камък тупна в реката.
Както по-късно се оказа в болницата той ударил главата си в камък и загубил съзнание.
Приятелите му чакаха да изплува, но главата му упорито не се показваше на повърхността. Минаха цели десет минути преди момчетата да се осъзнаят от шока и да потърсят помощ. А той лежи на дъното в мътната река и не диша.Когато го изкараха на брега, пулса му не се усещаше. Надежда да оживее нямаше никаква.
А през това време Никола попаднал на място, където никога не е бил. Той се приближавал към някакъв тунел, а после изведнъж се оказал в него. Станало му страшно, но изведнъж той видял старите си познайници кучето Лаки и котката Пуфи. Те се движели край него като в забавен кадър. Кучето го близнало, а той го погалил по главата.
Изведнъж Никола отвори очи и разбра, че се намира в болницата. Край него хора, в бяло облечени, му се усмихваха и го поздравяваха. Премина лечението и той с радост напусна болницата, но спомена от срещата със старите си приятели, които бе загубил отдавна, запази дълбоко в сърцето си.