Едно религиозно момиче искало да бъде спасено, но не искало да се откаже и от светските удоволствия. Тя мислела, че може да даде сърцето си на Господа напълно, когато остарее.

Веднъж я посетил познат, които се занимавал с разпространение на книги. По време на разговора момичето предложило на събеседника си чаша мляко. Той благодарил, изпил млякото, но малко оставил на дъното и казал на момичето:

– Смятате ли за чест, ако допиете този остатък от млякото?

– Разбира се, че не. Вие се шегувате! – засмяло се момичето.

Тогава мъжът казал:

– Това точно правиш ти за Господа. Докато си млада, здрава и силна, ти предпочиташ да живееш щастливо и пиеш от чашата на живота до дъното, а жалкия остатък от нея представяш пред Бог. Ще Го приеме ли Той?

Мъжът подал на момичето чашата и казал:

– Остани с Господа – и излязъл.

Момичето стояло известно време като зашеметено. Засрамило се пред Господа. Накрая решило да Му даде сърцето си и да посвети живота си в служене на Него.

Виждали ли сте как вятърът издухва пролетните цветя и дърветата, как пълните с живот и красота цветове увяхват, като смачкани и изкривени ръце, как най-доброто дърво изкривено още в крехката си възраст, завинаги остава уродливо и безплодно, накрая то за нищо друго не става освен за горене? Това са образи на младостта откъсната от добродетелите и предадена в коварните ръце на греха, удоволствията и страстите.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш на стари години.

Усърдно принесете на Христос делата на младостта си и ще се зарадвате в старостта си. Събраното в младостта подхранва и успокоява изнемощялата старост.

Известно е, че при охлаждане на въздуха, намиращите се водни пари в него се превръщат в течност.

Френският изобретател Марк Парент използвал този факт и конструирал уникална вятърна турбина. Новата турбина освен да добива енергия има допълнителна функция, да събира прясна вода от атмосферата. Настоящият модел е резултат от многогодишна работа и множество изследвания в тази област.

Скоро бе пусната такава турбина в пустинята на емирството Абу Даби, където тя доставя около 500-800 литра прясна вода на ден, извлечен от сухия пустинен въздух. Едновременно с това получава електрическа енергия от вятъра.

Изобретателят също е казал, че вятърните турбини могат успешно да се прилагат не само в пустинята. Пълна автономност ги прави полезни в отдалечени от центровете на цивилизацията райони , където създаването на пълноценна инфраструктура с енергоснабдяване и водоснабдяване икономически е неизгодно. Турбините от този тип могат да бъдат успешно инсталирани в бедствените райони, острови и така нататък.

В вятърната турбина се използва водно кондензаторна система от пето поколение – WMS1000, която се намира в гондолата на вятърни турбини, дължина й е шест метра, а ширината два метра. Самата гондола се намира на двадесет и четири метра над земята и носи ротора с диаметър тринадесет метра. Вятърната турбина е с капацитет от 30 кВт и минимална скорост на вятъра, необходима за да го стартира, е двайсет и четири километра в час.

Според изобретателят, в атмосферата на Земята са концентрирани огромно количество вода, не само във влажните райони, но и в пустинята Сахара, тъй като относителната влажност там е двадесет и пет процента.

Част от произведената енергия се използва за захранване на интегрираното устройство за охлаждане на въздуха, в която става и кондензацията. Събраната вода се филтрира и се изпраща в специален резервоар, изработен от неръждаема стомана, за съхранение. Разчетът за живот на една такава турбина, при планирана профилактика е тридесет години.

За подобряване на ефективността на инсталацията са добавени фотоелектрически елементи.

Веднъж двама приятели се скарали и единият ударил другия. Удареният го заболяло, но нищо не казал, но написал на пясъка:
„Днес най-добрият ми приятел ме удари.“
Двамата продължили да вървят по-нататък и стигнали до един оазис и решили да се изкъпят. Този, който получил плесницата едва не се удавил, но приятелят му го спасил. Когато дошъл на себе си издълбал на един камък:
„Днес най-добрият ми приятел ми спаси живота.“
Този, който ударил приятеля си и му спасил живота, попитал другият:
– Защо когато те обидих ти писа на пясък, а сега на камък?
Приятелят му казал:
– Когато някой ни обижда, трябва да го напишем на пясъка, за да го изтрие вятъра. Но когато някой прави нещо добро, трябва да се издълбае на камък, за да не може никой да го изтрие.

Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.

На този остров в Чесапикския залив, Северна Америка, някога са живели хора, но сега е абсолютно пуст.
Първите жители са се заселили на него през 1600 г. До средата на XIX-ти век островът е бил гъсто населен със селяни и рибари.
В началото на ХХ век там са се наброявали около 70 къщи. 360-те жители са имали собствено училище, църква, даже и бейзболен отбор.
Скоро силен вятър започнал да разрушава сградите и островитяните били принудени да се преселят в „голямата земя“.
През 1918 г. последното семейство е напуснало острова, а през 2010 г. рухнало и последното здание, построено на този остров още през 1888 г.