Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Мирослава забеляза, че дядо му си мърмори нещо преди да заспи. Той не искаше да смущава възрастния човек, но любопитството ми надделя.

Отиде при дядо си, леко го побутна и тихо попита:

– Дядо, какво си шепнеш?

– Изказвам мислите си на Бога… – отговори старецът.

– И защо го правиш? Необходимо ли е?

– Днес съседа ми ме разочарова, – въздъхна дядото. – Не искам да се карам с него, но не знам какво да правя. За това искам мъдрост от Господа. Сутринта, когато стана вече ще знам как да постъпя.

– А Той от къде знае това?

– Бог всичко знае, – усмихна се старецът. – Цял живот се уча от Него и Той ме съветва. Когато търсиш отговор на труден въпрос или нещо не ти е ясно, постави проблема си пред Господа и ще получиш отговор.

– Наистина ли? – в очите на Мирослав се четеше съмнение с известна доза подозрение.

– Просто трябва да го повярваш, – старецът насърчително потупа внука си по рамото. – А сега да лягаме, че утре ни чака нов ден.

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.