Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.

Беше късен час и целият салон беше пълен. Викове и песни.
Аз седях сам на една масичка точно срещу вратата, откъдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си.
И ето, отзад се изправи, приготвена, за да влезе, една танцьорка. Полугола капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъсто мазило на лицето си.
Тя се спря там за няколко мига с явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява си ръка  вратата, а с дясната се прекръсти три пъти.
И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите.
Никога религията не ми се е виждала тъй чудовищно отразена, както тая нощ, в това кабаре…..