Няколко души се бяха събрали около масата и обсъждаха нервно случилото се. Бяха се сблъскали с нещо, което не бяха срещали до сега, а това даде възможност да помъдруват малко.

– Това е някакъв объркан проект? – Румен удари с ръка по масата.

– Не, – отсече Христо и огледа другите. – Вижте, ние се намираме точно по средата на едно от най-силните течения в света. То има ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик. Течението, което минава покрай Южна Америка се затопля с няколко градуса повече спрямо онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

– Е, и? – попита нетърпеливо Дони.

– Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното и южното полукълбо, – поясни Христо.

– Съжалявам, но нищо не разбрах, – въздъхна Никола.

– Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да са буфер вероятно ще намалее, – продължи да разяснява Христо. – Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис, която движи преобладаващите ветрове и съответно плитките течения.

Емил се протегна към чашата с чая, но спря по средата. По лицето му се изписа разбиране.

– Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

– Точно така – заигра весела усмивка върху лицето на Христо. – Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове. То е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. За това имаме Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, движи се на север и след това завива на изток. Така в Европа могат да се наслаждават на хубаво време, иначе би била необитаема.

– Какво ще стане, – почеса се по главата Дони, – ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора близо до Африка?

– Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани – отговори Емил, който бе метеоролог по професия. – По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. На тропическата депресия ѝ трябва повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, тази стихия абсорбира два милиарда тона вода на ден.

– Два милиарда тона? – ахна Милена.

– А когато стигнат до земя, те изхвърлят от десет до двадесет милиарда тона дневно, – каза Емил. – Разликата между буря и мощен ураган е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край съответното крайбрежие.

Дони, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението засия. Той най-сетне разбра за какво става дума.

– Когато това течение се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

– И много по-чести, – добави Христо. – И какво следва от това?

– Че някой помага на жестоките бури да се разразят точно върху нас през последните няколко години?

– Специалистите по ураганите твърдят, че навлизаме в естествен цикъл, в които се увеличава силата на бурите, – каза Емил, противопоставяйки се на гледната точка на Дони.

– Тези генератори и затоплящи уреди, които открихме, загряват водата и то осезаемо. Те не усилват ли този цикъл? – защити мнението си Дони.

И все пак това бяха само идеи и предположения. Бяха се натъкнали на някакъв експеримент, но още не можеха да разберат същността му.

Единственото, което ги притесняваше бе, че не знаеха дали тези странни машини застрашаваха по някакъв начин тях и хората като цяло …..

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

„Приближете се към Бога и той ще се приближи към вас…“ Какво прекрасно обещание.

Всеки от нас може да се обърне към Бога с увереност, че Той ще се приближи към нас толкова близко, че ще усещаме присъствието Му.

За много от нас това не е лесно. В живота ни нещо постоянно се стреми да ни отклони от Бога и ние имаме все по-малко и по-малко време да останем насаме с Него.

Децата, работата, телевизорът, Интернет, дори и служението ни към църквата, всичко това изразходва нашето ценно време.

Може би е време да преразгледаме приоритетите си? Нужно е да се откажем от някои работи и занятия, за да имаме повече  време да прекарваме насаме с Бога.

Бог иска да общува с нас. Той е направил всичко възможно, за да бъде близо до нас. Простил ни е греховете с цената на смъртта на Своя Син.
Дал ни е Словото Си и безценна възможност да се молим, и да Му се покланяме.

Той е непосредствено близо до нас. Ако ние се приближаваш към Него с една крачка, Той прави две към нас.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Попитали един 90 годишен старец:

– Обичаш ли Господ Исус Христос?

Той отговорил:

– Да, обичам Исус Христос, но мога да ви кажа нещо по-добро.

Човекът, който задал въпроса на стареца бил изумен:

– Нима може да има нещо по-добро от това да обичаш Исус Христос?

– Да, – казал старецът, – Господ Исус ме обича!

Любовта на Исус Христос е постоянна и непоколебима. Тя не знае приливи и отливи като човешката любов. Неговата любов и милосърдието Му прави нашия живот възвишен, целеустремен, осмислен и прекрасен. Той ни издига над света и ни дава възможност по друг начин да погледнем на околните.

Не се съмнявайте във Божията любов, тя е неизменно присъща на Господа, както и Неговата Святост. Колкото и да са били лоши вашите грехове, Исус Христос ви обича. Ако не беше тази любов, никой от нас не би се надявал на бъдещ живот. Неговата любов към нас е вечна.

Никое описание на океана не може да ви даде представа за неговата красота, докато не го видиш с очите си. Точно така е и с любовта на Господ Исус Христос.

Докато не я приемете и не я изпитате, вие не сте се примирили с Него. Никой не е в състояние да ви опише Неговата любов.

Голгота свидетелствува за две неща: за степента на човешкия грях и за безпределната любов на Исус Христос, Който не пощади Себе Си заради нашето спасение. Голгота дава напълно изчерпателен отговор.

Никой от нас не е обичал и не обича така горещо и саможертвено, както ни обича Исус Христос. Любовта на човека е по „заслуги“, а любовта на Христос е по благодат, даром, без всякакви основания и заслуги.

Белезите от раните по краката и ръцете на Христос са вярна гаранция за това.