Вън се смрачаваше, Митко се чувстваше някак си превъздигнат и извисен. Той бе горд не толкова от това, което бе постигнал, а че е нещо повече от другите.

И врагът се възползва от вратата, която му бе отворил Митко чрез гордостта си.

– Ти си наистина велик, – прошепна противникът. – И не се нуждаеш от Бог.

– Да, всичко мога сам, – самодоволно произнесе Митко. – Ничия помощ не ми е нужна.

– Какво е християнството? – продължи настъпателно зложелателят. – То е просто патерица за хората, които са слаби и немощни.

– Така е, – задоволството на Митко растеше.

– Ти си по-добър от всички, – продължи да омайва недоброжелателят. – Достатъчно силен си и сам можеш да контролираш живота си!

Тези лъжи насърчаваха Митко да мисли за Бога по следния начин:

– Господ ли? Той самият не знае какво прави, – превъзнасяше се Митко. – Аз знам повече от Бога.

Но вие знаете до какво падение ще доведе всичко това.

То ще бъде прекатурване и сгромолясване с голям трясък.

Божието Слово ясно и точно изявява величието, силата и светостта на Бога. То разкрива греховността, слабостите и ограниченията на човечеството.

Гордостта е голям проблем. Тя създава верижна реакция от лоши последствия.

Ако не се покаем и обърнем към Бога, не чакайте добро.

Погледнете, културата ни се разпада, настъпва морален хаос. Свидетели сме на сърцераздирателно насилие ………..

Но ние сме призвани да живеем благочестив живот в безбожна епоха.

А всичко става все по-зле.

Чуйте добре! Господните мисли са повечето пъти в противовес на нашите схващания и разбирания, но Бог мисли за мир, а не за зло, за да ни даде бъдеще и надежда.

Примирете се с Бога и му отдайте хвала.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.