Виктор се чувстваше вече пораснал и възмъжал. Скоро навърши седемнадесет.

Живота отваряше бавно вратите си пред него, но той бързаше. Не искаше нищо да пропусне.

Така се появи и желанието да хвърли едно око на порнографията.

– Голяма работа, – каза си той. – Какво толкова, всички го правят. Какво може да стане само от едно гледане?

Виктор не разбираше, че повтаря думите на клеветника, които се прикрива зад него и му шепне пагубно.

От този един път започна бавното пристрастяване на младежът към порнографията.

Ожени се за най-красивото момиче в техния квартал, като си казваше:

– Те е прекрасна, какво би ме привлякло към онази лудост?

Но той бе здраво впримчен в това си увлечение. Младата му съпруга разбра и това я съкруши.

Виктор се опитваше да постави предпазни мерки в живота си към тази пристрастеност, така че никога повече да не посегне към нея, но уви …

Нещата бяха доста напреднали.

А и оня зад гърба му не преставаше да го бомбардира:

– Твърде късно е! Отиде твърде далече! Безнадежден си!

Един ден Виктор не издържа и падна на колене.

– Господи, бракът ми може ли да бъде спасен? Ще бъда ли някога свободен и напълно простен? …

Предстоеше тежка духовна битка.

В главата на Виктор изплува част от стиха:

„…. той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

– Щом дяволът е лъжец, тогава не трябва да го слушам, – окуражен възкликна Виктор. – Само Исус може да отхвърли злия и да ми помогне.

Младия мъж се разплака и извика:

– Исусе, Ти умря и възкръсна, за да ме освободиш от робството на порнографията. Моля, помогнете ми да живея в тази свобода днес!

В тялото му се разля топлина и той усети Божия мир.

Облачно, слънчево, а сега започна и да прикапва. Чудо време. Уж е зима, а грам сняг няма, освен в планините.

Боян седеше, увесил нос и се чудеше:

– Пак се накиснах…… Бе толкова добър към мен, а накрая ме предаде. И това ми било приятел.

Вратата се открехна. Насреща му се усмихваше майка му:

– Пак ли някоя дилема разрешаваш? – попита го тя.

Боян сбърчи нос и махна с ръка.

– Баща ти, те чака долу.

– Добре, – неохотно отговори Боян.

Без желание, затътри крака към вратата.

Баща му го видя и повдигна вежди:

– Не изглеждаш добре. Случило ли се е нещо? – попита го той.

Боян въздъхна и се поинтересува:

– Татко, как да разбера, на кого мога да се доверя и на кого не?

– Я ми разкажи, – подкани го баща му.

– Няма какво да ти разправям. Ти знаеш Костадин, с него сме приятели. Имах му пълно доверие, но …. днес ме предаде.

– Животът не е лек, – започна бащата. – Няма правила, които да не се нарушават, но много боли, когато това става съзнателно.

– Тогава …..?

– Ще те посъветвам само на кого не трябва да се доверяваш ……

– Само? – Боян бързо прекъсна баща си. – Е, добре. Като начало и това може да ми свърши работа.

– Пази се от тези, които ти показват необичайно разположение, прегръщат те и ти се кълнат във верност до гроб….

– Как така? – Боян подскочи като ужилен. – Какво лошо има в това?

– На такива не знаеш мотивите им и възприемаш действията им като чиста монета. Много лесно ще ги различиш. Те ти говорят само хубави неща, но притиснат ли ги или ако имат изгода, първи ще те предадат.

– На кого мога да се доверя тогава? – Боян изплашено погледна баща си.

– Довери се на тези, които ти казват истината, колкото и болезнена да е тя. Когато изпаднеш в беда, те първи ще ти се притекат на помощ.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Виждаха го често да носи малък съд с масло и където чуеше поскърцване, намазваше пантите на вратите.

За повечето хора дядо Матьо бе странен човек.

Други му се присмиваха:

– Ненормален, изкуфял старец.

Но той не им обръщаше внимание. Вървеше и смазваше, улеснявайки пътя на онези, които вървяха след него.

Тези, които най-много се надсмиваха над дядо Матьо в нищо не успяваха.

Именно на такива трябваше да се прибави масло на радост, за да усетят по-осезаемо Божията нежност и грижа.

Не се бавете и още от сутринта се огледайте. Можете да помогнете на някой.

Маслото на насърчението има голямо значение за този, който е обезкуражен. Думите за утеха смекчават живота на отчаяните.

Може би ти се предоставя възможност само сега да се срещнеш с този човек, а после пътищата ви да се разделят.

За това приложи маслото на милостта и смекчи острите и твърдите ръбове на грешния му живот. Направи ги по-гъвкави и меки, за да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Не забравяй, че нежната дума е като слънчев лъч за опечалено сърце.

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.