Веднъж попитали един алчен човек, който много враждувал със съседа си:

– Защо се карате помежду си?

Той отговорил:

– Ядох печена глава, а костите хвърлих пред вратата. Нека видят приятелите ми, че живея добре и да се радват за това, а враговете ми да скърбят. А какво направи съседа? Той събра костите и ги хвърли пред своята врата.

Чешката реформатор Ян Хус е имал сред съдиите не само врагове, но приятели. Такъв е бил Стефан Палеч. Той посетил Хус в затвора, вечерта преди да бъде изпълнена присъдата му и се опитал да го убеди:

– Направи някоя и друга отстъпка. Така ще можеш да се спасиш.

Но Хус смирено и с любов му отговорил:

– „За мене да живея е Христос, а да умра, придобивка“.

Палачът, който присъствал на разговора, силно се развълнувал и казал:

– Ян, Ян, не си роден за нашия лош свят, ти си свят човек, – прегърнал Хус и се разплакал.

Святият човек принадлежи на Бога и Му се посвещава духовно и морално, безукорно в любовта към Бога и хората. Обичащите Бога се противят на всичко, което не Му е угодно и за нищо на света, не биха направили компромис. И как биха го направили, щом знаят, че ще загубят нещо много по скъпоценно?

Как свидетелстваме на хората, че сме християни? Могат ли те да кажат за нас, че сме свети и че не сме от този свят?

Бащата на Фридрих Енгелс бил ревностен поддръжник на пиетизма, религиозно движение в лютеранството.

В училищната характеристика на Фридрих пише, че гимназистът Енгелс се е отличавал с „религиозност, чисто сърце, благонравие и други привлекателни добродетели“.

На 16 години той е написал стиховете:

Слез, о Божий Син, Христос,
Чакам те в долината на сълзите,
О, отнеси всички беди!

Между 18 и 20 години Фридрих изминава пътя от вярващ към много четящ юноша. Първоначално се е стремял да изтълкува догмите на религията по рационалистичен начин, а след това става поддръжник на „религията на сърцето“. Става убеден атеист и рационалист, вярващ само в науката и разума.

За него „божествено може да се счита само това, което може да издържи на критиката на разума“.

След това религията за Енгелс, особено християнството става един от главните врагове, които пречат на човечеството да бъде щастливо.

В продължение на много години върху планетата Земя са паднали около 10 хиляди тона космически прах.

Оказва се, че голяма част от праха в домовете ни представлява дребни люспи от мъртва човешка кожа.

Въпреки че американските астронавти много внимателно изчистили скафандрите си след завръщането си на кораба си от Луната, на тях останало малко количество лунен прах.

В Иран е разпространено арабското име Абутураб, което означава „баща на праха“.

Съществуват две версии за появата на това име.

Според едната това име е дадено от пророка Мохамед и има позитивно тълкуване, а според другата версия името има негативен отенък и се използва от враговете на Али за проклятие на неговата памет.

Първата версия се потвърждава от разпространението на името сред иранците.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.