Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.

Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Мрачно и тягостно време. Война съвсем близо да пределите ни, арести, протести и много лъжи.

Хората не обръщат внимание, че пролетта се забавя. Живеят ден за ден и в нищо не намират утеха.

Нешо се бе подпрял на стената и разговаряше с комшията си Йото:

– Трябва да съм благодарен, че доживях до толкова години. Ето скоро ще навърша осемдесет и девет, но не мога да си кривя душата, тялото ми ме предава малко по малко.

– То си е така, – съгласи се Йото, – сякаш вчера бяхме млади. А сега бръчки. И тези кафяви петна от къде дойдоха върху кожата ми?

– Не съм си поръчвал торбички под очите, – заклати недоволно глава Нешо, – а и силите ме напускат вече.

– Уж ям малко, защото и нищо не ми се яде вече, а качвам килограми, – оплака се Йото.

– Косата оредя и това, което е останало от нея няма никакъв цвят, – в същия тон продължи с оплакванията си Нешо.

– Къде е младостта? – възкликна Йото. – Когато я имахме по-малко мислехме за нея и я пилеехме ей така.

– Мен ме тревожи повече това, че няма да мога да се оправям сам и ще легна на ръцете на младите, – сподели Нешо. – Ще ми вземат шофьорската книжка, а с нея по-лесно ходя навсякъде.

– В последно време се усещам, че ставам зависим от лекарствата, които поддържат някак жалкото ми съществуване, – въздъхна тежко Йото.

– Губя зрението си. Слухът ми намалява от години. Но най-много ме е страх от това, че ще ме изоставят, – махна неопределено с ръка Нешо.

Край тях мина Кирил. И той бе пенсионер, но бе по-млад и от двамата.

– Какво сте се разохкали? – подвикна им той. – И моето тяло изнемощява, но Бог дава сила на сърцето ми. У Него е надеждата и отговорите на всички въпроси.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.