Долината на река Хунза, граница на Индия и Пакистан, се нарича „оазис на младостта“. Продължителността на живота на жителите на тази долина е 110-120 години. Те живеят и повече от 160 години, 120 година е средната продължителност на живота в района. Те почти никога не се разболяват и изглеждат млади.
Следователно съществува определен начин на живот, при който хората се чувстват здрави, щастливи, не стареят, на 40-50 годишна възраст месните се къпят в ледена вода, даже при -15 градуса. До сто години играят подвижни игри. 40-годишна жена при тях изглежда като девойка. На 60 години са запазили стройността и изяществото на фигурата си. На 65 години все още раждат деца.
През лятото те ядат сурови плодове и зеленчуци, а през зимата сушени кайсии, покълнали зърна и овче сирене.
Има период, когато плодовете не са узрели, той се нарича „гладна пролет“ и продължава от два до четири месеца. През тези месеци, те почти нищо не ядат, но един път на ден пият напитка от сушени кайсии. Този режим на хранене строго се спазва.
Интересното е, че за разлика от съседните народи, външно те приличат на европейци. Според историците, основателите на първите общини били търговци и войни от армията на Александър Македонски, останали тук по време на похода край река Инд.

Миризмата, оставена от морски организми, може да се задържи във вода в продължение на месеци.
Немски океанолози от Института за полярни и морски изследвания са развили техника, която позволява да се проследи миграцията на организмите от единични молекули, които остават във водния стълб.
Животните, движещи се през океана, оставяйки след себе си следа от органични молекули. Дълго време се смяташе, че те бързо се разпадат на вода, въглероден диоксид и други прости съединения. Оказа се, че органичните молекули могат да съществуват в океана по-дълго.
На авторите работещи с помощта на свръхточен спектрометър им се е отдало да отделят от пробите на морската вода, единични молекули органично вещество и да определят от колко време са попаднали тук, и от какви организми са били оставени.
Това явление учените наричат ​​“химическа паметта“ на водата.
На следващата година, професионалисти искате да използвате техниката при изучаването на южните морски слонове, най-големите видове тюлени, които живеят в Антарктика. Тези бозайници са в състояние да мигрират на хиляди километри. Миризмата, която те оставят, помага за по-доброто проследяване на маршрутите на техните движения.

Една тъмна нощ се разнесе вик „сепия!“ и всички се разбудиха. Втурнаха се на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър.
По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Много е интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята.
Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи но на палубата  имаше цяла купчина прясна сепия.

Разказваха, че попът гледал през пръсти на езическите обреди, дори се стараел да ги сближи с християнския календар.
Той оглавявал народното шествие и начело с кръста и кадилницата поливал реката с вино, за да дава повече риба, ръсел изпръхналия чернозем с китка босилек, натопена със светена вода, за да ражда повече зърно.
Едно време, когато техен бог бил Перун, тия обреди се наричали „жертвоприношения“, сега, когато в небесата царувал триединният бог на християните, поповете им измислили друго име, нарекли ги „водосвети“ и „молебени“. Но и попът не придирял твърде много. Селяните бяха запомнили само един по-тежък случай в свещеническата му дейност.  Когато отказал да кръсти едно новородено, защото вместо с обичайното печено прасенце родителите се  опитали да минат с варена кокошка. А с варена кокошка се заплащало заупокойната молитва при погребението на стар човек.

Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства.
Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По река, от която хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.
Оттук до селото оставаха още пет-шест версти, но вече се виждаха неораните ниви около буйната река. Забелязваха се вече и ниски места, където живееха тамошните хора.