Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Какво ли не правят жените, за да привлекат и удържат мъжете до себе си. Стараят се да бъдат красиви, умни, добри любовници, чудесни стопанки, домакини, кралици, ….най-малко „10 в едно“.

Навярно ще ми възразите, че жената преодолява всичко това, преди всичко за себе си, за да бъде независима и самодостатъчна.

Само че собствена независимост и самодостатъчност за повечето от жените е желание само на думи, защото си е истински кошмар.

Повечето жени казват:

– Това не е за мен. Искам семейство, деца, внуци.

В съвремения свят жени, които се конкурират с мъжете в професия или портфейла си, наричат това лично израстване. Но това не променя нещата. Каквито и да са жените, те избягват да бъдат самотни.

За да си пръскат пенсията на старини по внуци, жените прибягват до различни средства. Това няма нищо общо с умения в кулинарията, любовта или каквото и друго да е.

Важно е какъв мъж ще си изберат.

Среден бизнесмен, мъж работещ в офис, ….нямат нищо против да имат жена до себе си. Но за жената е важно да бъде уважавана, обичана и защитавана. Тя иска да има сигурност и стабилност.

Невероятна любовна история в района на Перм. 60-годишният Атанасий се оженил за Марта, която вече е на повече от сто години. Разликата във възрастта от 40 години, съвсем не изплашила Марта.

Когато узаконили отношенията си, хората около тях били потресени и започнали да търсят сметкаджийски причини. Имало слухове за баснословна зестра. Но нищо не се намерило. Тези хора нямали роднини или имущество.

Тази новина само на пръв поглед може да изглежда забавна. В крайна сметка „Горчиво!“ викали не многото им деца или внуци, а сътрудниците на дом за възрастни хора с увреждания.

Погребвайки мъжа и децата си Марта Плотникова останала съвсем сама. И попаднала в интерната, достигайки 100 години. А Атанасий Харин никога не е имал семейство. Той е сляп по рождение и целия си живот е прекарал в интерната.

В този дом за възрастни инвалиди двамата се срещнали преди 11 години и чак сега  Атанасий Николаевич се решил да направи предложение на Марта.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.