Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……