Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.

Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Баба Магда почина. Тя бе на деветдесет години. Покоя след смъртта ѝ отразяваше спокойствието в живота ѝ.

Близките ѝ казаха:

– Вечерта беше много весела. Легна си ….. и повече не стана.

Магда бе отдадена на децата и внуците си. Тя бе останала рано вдовица. В църквата бе приятелка на всички млади жени.

Баба Магда не се отличаваше с някакъв особен талант, но искрената ѝ вяра в Бога, вдъхновяваше тези, които я познаваха.

За нея по-младите казваха:

– Когато имаме проблем, не търсихме какво казва някой известен проповедник, а отивахме направо при баба Магда, да чуем какво тя мисли по въпроса.

Много от нас са като тази жена, съвсем обикновени хора.

Името ѝ никога не бе споменато по новините или по празниците. За нея няма да се издигне паметник, но живота, който тя е изживяла със Исус, не може да се приеме за обикновен.

Тази жена не извърши нещо велико и забележително, докато бе жива, но тъй като се подчиняваше във всичко на Бога, вярата ѝ не бе напразна.

Господ използва живота ѝ по начин, който надхвърляше всякаква известност.

Ако сте разочаровани от това как живеете, обърнете внимание на това, че ако живеете с вяра в Бога, това оказва влияние на вечността.

Дори да смятате, че у вас няма нещо значително, вие можете да притежавате необикновена вяра. А това е много повече от слава, почести и известност в съвременния свят.

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.