Слабо осветен болничен коридор.

Три сутринта е.

Гукането на кърмещо новородено привлича вниманието.

В меката светлина, седи млада майка, която люлее животът излязъл преди няколко часа от нея.

Съпругът ѝ седи зад нея на леглото. Той е притиснал бузата си до нейната.

Двамата гледат с удивление новороденото.

Изражението на лицата им отразява чудото, което се е случило.

Любовта е родила живот.

Когато видим любовта в действие, сърцата ни бият в ритъм с тези, които са замесени.

Любовта е универсален език, за който не са нужни думи. Тя също е важна за човешкия живот, както въздухът, храната и водата.

Нищо без любов не е пълно.

За съжаление, ние обичаме твърде недостатъчно и рядко.

Затова понякога се нуждаем от нежно напомняне какво означава да обичаме другите с цялото си сърце.

Това изисква мъдрост и съвет от Автора на любовта.

Спас се намръщи:

– Колко лесно се обиждаме днес.

– Превърнали сме се в свръхчувствително общество, – махна с ръка Тони, – което хленчи и се оплаква за всичко.

– Това е така, защото сме загубили способността да обърнем другата буза, – усмихна се Ченко. – Отгоре на всичко това искаме да поправим всяка възприемана несправедливост, извършена срещу нас.

– А какво ще стане ако се откажем да се обиждаме? – попита Васил.

– Когато някой ме обиди, – повдигна вежди Спас, – всичко в мен кипва. Искам да се оправдая…

– Да се откажеш от това да се обиждаш е трудно, – съгласи се Филип, – но аз отнесох оплакването си към Бога и Му заявих:“Ще се откажа да се обиждам, но Те моля да бъдеш мой защитник“.

– И имаше ли резултат? – попита нетърпеливо Тони.

– Обиди ме един мой приятел, но тъй като бях решил да не се обиждам, продължих деня си, – обясни Филип. – Не преповтарях събитието отново и отново в ума си и така не наливах масло в огъня. Имах Божия мир, защото Му се доверих, да бъде защита на живота ми.

– Какъв прекрасен избор, – възкликна Спас. – Нека се откажем да се обиждаме и да се доверим на Божия план, той е най-добрият.

Кера бе ядосана. Причина за това бяха думи изречени от съпруга ѝ Филип.

И тя му пожела лоши неща:

– Нека бъде наранен, както неговите думи нараняват мен! ….

Резултатът не закъсня.

Ден по-късно бузата на съпруга ѝ бе подута. Зъбът се бе възпали. А Кера я болеше ухото. Сякаш се бяха ударили; въпреки че нямаше нищо подобно.

Освен това съседите наводниха апартамента. Колата се развали. Детето се разболя. И двамата се почувстваха зле, но бяха от един тим.

Нямаше друг начин и заживяха заедно.

Да желаем зло на любим човек е много глупаво. Така вредим на себе си.

Потапяме общата лодка. Разбиваме общата кола.

Още повече, че такива желания се сбъдват бързо! Със зли пожелания привличаме мълния от небето.

….. И тогава трябва дълго време да се справяме с последствията.

Гео бе едва тригодишен, но лекарят откри, че са му нужни очила. Детето не виждаше ясно предметите около себе си.

Когато му поставиха новите очила, лекарят го прикани:

– Погледни се в огледалото.

Гео погледна отражението си. След това се обърна към баща си и му се усмихна.
Но заедно с усмивката по детската буза се търколиха няколко сълзи.

– Какво не е наред, Гео? – попита бащата.

Детето се дръпна назад, наклони главата си, взря се в баща си и каза:

– Виждам те!

Докато с молитва изучаваме Библията, Светият Дух ни дава очи да видим Исус, „образа на невидимия Бог“.

Дори с нашето виждане, изчистено от Духа, докато растем в познанието чрез Писанието, ние все още имаме само бегъл поглед към безкрайната необятност на Бог от тази страна на вечността.

Когато времето ни на земята изтече ние ще Го видим ясно.

Няма да имаме нужда от специални очила в този изпълнен с радост момент.

Когато видим Христос лице в лице, ние ще Го познаваме, както Той познава всеки от нас.

Светият Дух ще ни помогне да устоим до края. И когато погледнем към Исус, ще извикаме радостно:

– Господи, виждам Те!

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!