Вечерите станаха студени и хората най-сетне разбраха, че е настъпила есента.

През деня грее слънце, но не топли, както в предишните дни. Едни смятат захлаждането за добро, а други негодуват срещу него. Няма угода!

Станимир гледаше с брат си Павел през прозореца как се изнизва деня и без покана се настанява нощта.

– Студено взе да става, – отбеляза Павел, – няма да можем да играем до късно навън.

– Какво означава според теб да живееш добре? – попита Станимир.

– Може би постоянна игра и забавление, – смънка Павел.

– А защо не на плажа или в планината? – Станимир застана наперено.

– Да, – изпъшка Павел, – всички сме различни и всеки от нас има свое определение за добър живот.

– Добрите идеи, колкото и страхотни да са, щом не са Божи, ни пречат да постигнем най-доброто в живота си, – заяви категорично Станимир.

Павел изгледа изненадано брат си.

– Бог е всичко за нас, – продължи настъпателно Станимир. – Нали Исус казва, че е дошъл, за да имаме живот и то в изобилие.

– Скоро четох за едно изследване направено сред най-богатите хора в света, – сподели Павел. – Оказало се, че въпреки богатството си, тези хора не били щастливи.

– Ние можем да променим резултатите от тези изследвания, – Станимир окуражаващо тупна брат си по рамото. – Щедрото и състрадателно сърце на Бог копнее да излее благословения не само за нас, а и към останалите. Хората са щастливи, когато приведат сърцето и навиците към тези, желани от Бога.

Петрана растеше в планините. Всяка неделя с братята и родителите си тя ходеше на поход. Всяко изкачване ги извеждаше на билото.

Една неделя, когато се изкачиха до върха, Петрана забеляза:

– Ау, тук дърветата са толкова огромни.

– Не мога с ръце да обгърна стволовете им, – отбеляза един от братята ѝ.

– Я виж по-надолу, дърветата не са толкова дебели и високи, – каза Петрана. – А защо е така?

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Тук на върха ветровете са силни, а бурите изключително свирепи. Дърветата биха били беззащитни ако не са толкова яки и силни. За това те стават невероятно издържливи, в противен случай се чупят и загиват.

– Бог ни засажда като нежни фиданки, – намеси се и бащата, – а след това ни отглежда като „дървета на правда“. Той използва бедствия, проблеми и препятствия, а да ни направи силни и устойчиви.

– Колко хубаво е, че сме с Него, – плесна с ръце Петрана. – Така няма да се страхуваме от бурите, които се вихрят в нас и ветровете, които фучат край нас.

Елена дълго наблюдаваше децата, които си играеха. Тя забеляза нещо много интересно.

Децата бяха изключително внимателни към недостатъците на другите, особено на своите братя и сестри.

Въпреки, че детето бавно признава собствените си грешките и се извинява за всяка, същата благодат рядко се дава на брат или сестра. Вместо това те веднага посочват, какво не са направили и какво са взели, което не им принадлежи.

– Интересно, дали ние като възрастни сме толкова различни? – запита се Елена. – Постоянно се изкушаваме да пренебрегнем собствените си недостатъци, а вместо това изразходваме енергия си да посочваме грешките на другите.

Тя си спомни преди години мъдрия си дядо как реагира на такова предизвикателство:

– Дръжте очите си върху собствената си чиния.

Всеки от нас има свои собствени хранителни и духовни нужди. Как бихме могли да се храним, ако прекарваме времето си, преценявайки решенията и изборите на другите?

Вероятно вашите собствени грехове и борби са повече от достатъчни, за да се съсредоточите върху тях, без да добавяте недостатъците на другите към списъка.

Все по-трудно човек се ориентирате във водите на ежедневието. Защото е почти невъзможно да намерите хора, с които да сте съгласни по всички въпроси на живота и вярата.

Дори в най-близките ви кръгове има хора, чиито решения и мироглед ще се сблъскат с вашите и може да се изкушите да се съсредоточите изцяло върху това, което възприемате като грешки на техния път.

Преди да го направите, направете пауза и поемете дълбоко въздух.

Необходимо ли е вашето мнение и преценка за тях?

Вместо това пренасочете времето и енергията си към Господ и в молитва.

Катя чу как възрастните си говореха за по-малкият ѝ брат:

– Какво да се прави? На Стоян му е вързан езика.

И тя си представи нещо вързано в устата на брат ѝ.

– Глупости, – каза си тя. – Такова нещо не съм видяла в устата му. Има си език и зъби, както всички.

Един ден не се стърпя, доближи се до майка си и тихо я попита:

– Какво означава да си с „вързан език“?

Майка ѝ веднага се досети, че пак е подслушвала, но нищо не е разбрала.

– Това е състояние, в което някой се е родил – и тя погали дъщеря си по главата. – Това му пречи да се храни, но още по-лошо е, че го възпрепятства да говори.

– Питах чичо Сашо комшията. И той ми каза, че става въпрос за човек, който е срамежлив и не му достигат думи да говори, – смутено обясни Катя.

– Е, понякога като не знаем какво да кажем, ни се смеят, че ни се е вързал езика, – усмихна се майка ѝ.

– Какво ще стане със Стоян? – попита притеснено Катя сещайки се за малкия си брат.

– Не се тревожи за него. Предстои му операция и се надявам всичко да свърши благополучно, – успокои я майка ѝ.

– А аз какво да правя, за да не ми се „връзва езика“?

– За това ни помага Божия Дух. Той ни утешава и ни помага да оформим болката, объркването и разсеяността си с ясни думи, които се движат от сърцата ни към Бога и другите хора.

Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.