В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.

Нестор дойде в града да си търси работа. В селото, където живееше с родителите си нямаше от къде да изкарва пари.

Малкият цех, който бяха открили в селището преди три години, го разтуриха и Нестор остана без хляб.

Младият мъж бързо намери работа, а за квартира реши да пообиколи повече места. Хареса си една стая с легло и маса. И наемът го устройваше.

Новият му дом се нуждаеше от ремонт и Нестор реши:

– Като взема първата заплата, непременно ще подобря условията си на живот. Ще облагородя това мазе.

Речено-сторено. В ремонта Нестор вложи много сили и средства. И когато трябваше да се наслади на всичко постигнато, хазаина му дойде и му каза:

– Съжалявам, но трябва да освободите квартирата. Брат ми идва и ще живее при мен, а аз нямам друга стая, която да му предоставя.

Нестор застана объркан и нещастен в средата на ремонтирания си дом.

– Каква излезе тя? На какво се надявах, а какво получих?

Ако желаем само материално да устроим живота си, забравяйки за основната си цел тук на земята, ще стигнем до положението на този нещастен човек, прекарал времето си в ненужен ремонт.

Трябва да мислим за периода, когато ще напуснем този свят и е нужно да го използваме така, че да не съжаляваме за пропуснатите моменти.

Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.