Към Павел се бяха отнесли несправедливо. Той знаеше, че в случая нямаше вина, но обидата го завладя.

Болката бе непоносима. В главата му се зараждаха мисли за отмъщение.

Изведнъж Павел тръсна глава и си каза:

– Колко глупаво постъпвам. Вместо да се обиждам, по-добре ще направя ако разбера, защо постъпиха так? Да бяха груби с мен, но ние сме толкова различни. Може хората да не са съгласни с мен, но това трябва ли да отрови живота ми?

Павел осъзнаваше, че ако се оскърби и позволи на горчивината да се разрасте в сърцето му, това ще доведе до много лоши последствие най-вече за него.

– Моето неразбиране спрямо хората, може да послужи за тяхното падение, – разсъждаваше Павел. – Нима това искам да постигна? Не. По-добре да се освободя от негодуванието и да ги обичам.

Изберете да не се отдавате бързо на гнева. Откажете се от нараняването. Простете за това, което са ви обидили.

Разберете, бихте имали по-голямо влияние ако обичате хората.

Даниела бе навела глава. Мрачните ѝ мисли се отразяваха на лицето ѝ.

Дора я погледна съчувствено и попита:

– Пак ли?

– Казват, че времето лекува, но не е така, – съвсем тихо каза Даниела. – Можеш да смачкаш болката и да я заровиш надълбоко, докато не заподозреш, че нещата се повтарят в бъдеще.

– Забелязала съм, че времето ми е помагало да забравя, но това не е същото, да те излекува.

– За мен е трудно да гледам болезнените частици от миналото и да ги обработвам в светлината на любовта и възстановяването, – отбеляза Даниела.

– Понякога времето може да лекува, но най-добрият лечител е Исус. Върху раните полага своята нежна любов и възстановява разбитите сърца.

– Сигурна ли си? – попита Даниела.

– Исус е надежден, – наблегна Дора. – На ръцете си Той носи белезите, които говорят за безкрайната Му любов, милосърдие и изкупителна сила.

Надигаха се тъмни облаци. Съвсем малко петно светлееше на небето.

Захари бе отчаян. Отново не го бяха приели в групата, където най-много му се искаше да бъде.

– ….. Какво искат? Да приличам на тях? А ако не мога? …

Борис минаваше наблизо и чу монолога на Захари. Той се усмихна и добави:

– Старай се да не гледаш на себе си през очите на другите. Това е опасно.

– Защо? Какво може да ми причини?

– Първо, – засмя се Борис, – трудно можеш напълно да разбереш какво мислят хората за теб.

– За мен това е важно, – бързо реагира Захари.

– Да вероятно, но мнението на другите се променя според духовното им, емоционално и физическо състояние. В старанието си да им харесаш правиш глупости, с които не си съгласен.

– О, – болката на Захари се усети в гласа му, – през кои очи да гледам тогава?

– Най-естествено е да гледаш през Божите очи. Те са върху теб за добро. Господ те обича безусловно. Отпусни се в присъствието Му и ще почувстваш мир в сърцето си.

– А как да отговоря на любовта му? – очите на Захари засияха.

– Като Му се покланяш с дух и истина, – посъветва го Борис.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Случи се голяма беда. Всички говореха с мъка и болка:

– Смъртоносно е ранен славея. Нашият певец е пострадал сериозно. Кой ще ни радва с песните си?

А какво точно се бе случило?

Напереният котарак с дръглива козина бе наполовина изял певеца и славеят бе замлъкнал завинаги.

Нахраненият пакостник се скиташе и доволно облизваше устните си.

В селището се провеждаше тържествено погребение. Изпращаха славея. Като почетен гост на него бе поканен котаракът.

Върви злосторникът в траурното шествие и гледа. Момиче обляно в сълзи, носи сламения ковчег на славея.

Котаракът се приближи към него и съчувствено каза:

– Ако знаех, че славеят е толкова важен в живота ти, щях да го изям целия ….

– А после? – намръщено го погледна момичето.

– Щях да разказвам, че певецът е отлетял далеч и не можеда се върне у дома. И тогава щеше да бъдеш по-малко тъжна. Нямаше да проливаш толкова сълзи.

Какво значение има това сега?

Ако започнете дадена работа, довършвайте я до края, за да не последват сълзи, болка и огорчение.