Живяла една жена, чиито очи я болели.
Една нейна позната я попитала:
– Да не те болят очите?
– Да. И то много, – казала жената
Другата жена продължила:
– Ще имаш болки в очите ако имаш очи. За сега не те не ме болят, но ако ме заболят ще ги махна.
Околните казали:
– Щом има очи, те ще болят. Но ако се лишиш от тях, то цял живот ще те боли.
Всички глупаци мислят така. Чувайки, че знатността и богатството са началото на упадъка, страданията, те се страхуват да раздават милостиня, за да не платят по-късно за нея. В страха си те мислят, че колкото по-голямо състояние имат, толкова повече тревоги и сътресения ще преживеят.
Някой се обадил:
– Вие ще се радвате или ще страдате, когато раздавате милостиня. Но ако не я раздавате, ще бъдете бедни и ще страдате.
Това същото се е случило и с тази жена. Тя не може да понесе мисълта за една единствена болка и затова иска да остане без очи, но с това тя се обрича на вечна болка.

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата й била наведена напред, а погледът й бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила, – обезпокоил се Господ. – Свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко, – отговорила жената. – Само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо…дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя, – сериозно казал Господ. – Нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но….в живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе, … да се покаже. Много се страхувам, че ше го отнесе потока…, ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка, – казал Господ, – Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката, – самоотвержено възкликнала майката. – Ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде., – замислено отговорил Господ. – Даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си постлал“ . Така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и незгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине, – закрещяла жената, – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ.  – Имай в предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената. – Моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш, – казал Господ. – В действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената. –  И това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра….
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила. – Ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чували с проблемите си, – усмихнала се жената. – И ще  се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение, – усмихнал се Господ. – Ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си, – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист. –  Аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Днес слънцето не прощаваше на никого. Жареше безпощадно минувачите. А те привели глави под тежестта на ежедневните грижи, бавно и неохотно крачеха. Две момчета дразнеха три малки кученца. Животинчетата пискливо лаеха и налитаха страхливо, като се отдръпваха веднага щом усетеха приближаваща се човешка ръка. Едно от кутретата изглежда бе по-смело от другите. Бързо се втурна напред и захапа един от нападателите си. Момчето извика от болка. Злоба блесна в очите му. То грабна ухапалото го кученце и го тръшна на земята. Чу се жално квичене.
От там минаваше жена хванала за ръка момиченце с палави и непокорни плитки. Двете станаха неволни свидетели на случилото се. Момиченцето хукна към кученцето, а майката разгони момчетата.
Детето вдигна малката топла топчица и я притисна до гърдите си. Изведнъж кученцето надигна глава и нежно облиза ръката на момиченцето. След броени минути скочи от ръцете й и весело замаха с опашка. Жената и момиченцето спокойно продължиха пътя си.
След две преки те попаднаха пак на същите момчета. Едното разтриваше окървавения си крак, изглежда бе паднало някъде и се бе ударил лошо. Лицето му бе покрито с кални следи от засъхнали сълзи. Явно изпитваше силна болка. Другото момче седеше безпомощно край него и се опитваше да го успокои.
Момиченцето трепна, но си спомни предишната сцена и сърдито обърна глава. „Така му се пада – помисли си тя.“ В погледа на майка й нямаше никакво съчувствие.  Да се оправят.
Колко е лесно да съчувстваш и да бъдеш милостив към слабите и беззащитните, а на тези, който са сбъркали, кой ще протегне ръка? Те имат много повече нужда от милост?

Денят беше напрегнат и умората силно притискаше слепоочията му. Главата му бучеше, а мислите за още нерешените проблеми в града, го измъчваха много по-лошо от всякаква болка.
Изведнъж усети мирис на дим, огледа се. Наблизо гореше къща. Притеснен се отправи натам. Група полицаи безпомощно размахваха ръце срещу пламъците. Горещината беше непоносима. Той дочу, че някой викаше:
– Вътре има жена…, как да я измъкнем….огъня се е разраснал.
Той не се поколеба и тръгна напред към горящата къща. Усети как една ръка го хвана и в суматохата едва дочу:
– Назад, господин Кмете, пожарната идва…
Той се отскубна и влезе сред пламъците. Двама души веднага тръгнаха след него. Това не е шега….ами ако пострада, та нали той е кмет на града,
Огънят още по-силно засъска. Лютивият дим стисна здраво гърдите му, така че едва си поемаше дъх. Очите му се насълзиха, но той продължи напред. Там имаше човек и той се нуждае от помощ.
Прекрачи горящата каса на вратата и в гъстия дим едва напипа паднало тяло. Бързо го грабна и хукна навън. Недогорели парчета го гонеха по петите. Те с грохот се стоварваха на сантиметри от гърба му.
Излезе навън, предаде тялото на изумения полицай насреща и припадна.
В болницата беше с още двама полицаи и един пожарникар, пострадали от огнената стихия. Лекарят, който го прегледа остана изумен, че дори не е получил драскотина.
Бързо го освободиха. Излезе навън, въздъхна дълбоко и закрачи бодро към дома.

Живот сред смъртта, рай сред ада, вест която трудно можем да разберем с ума си, по-лесно ще я уловим със сърцето. Когато ни овладее всекидневната суета и с неизпълнимите обещания, равнодушие и умора или когато се сблъскваме с болести, насилия, предателства, нещо вътре в нас ни подсказва, че това не е края, че има и нещо друго, много по-голямо, което изцелява, утешава и обнадеждава.. После може да се появи чувство, макар и за минута, че сгъстените облаци скриват слънцето и че във всичко ставащо има цел и смисъл. В такива моменти е много важно да уловиш усещането и да почнеш да търсиш отговор. В противен случай суетата и злото ще свършат своето дело. Ще внушават идеи за безсмислеността на ставащите неща, ще отнемат силите и ще убият надеждата.
Всеки, който не е падал като жертва на отчаянието и чийто живот не се е превърнал в още по-безсмислено съществувание, живее с надежда за по-светло бъдеще: „Някой ден ще стана по-добре…ще изчезнат проблемите….ще утихне душевната болка…всички ще ни разбират и ще ни обичат“.
Но това „някога“ ни води в бъдещето, в областта на възможното, отвлича ни от настоящето и реалното. То има реални шансове да се превърне в „никога“, ако ние се предадем и престанем да търсим отговор днес и сега.
Изглежда Голгота и трите дена до възкресението са станали истинско изтезание за тези, които не са се постарали да разберат думите: „Царството Божие е сред вас“ или повярвайте на пророчествата за Христос и неговото възкресение.