Бе 1854 г. Много хора в Лондон умираха. Вилнееше болест, която никой не можеше да спре.

– Сигурно е от лошия въздух, – предполагаха едни.

– Възможно е, – добавяха други, – тази жега е съвсем неестествена за сезона.

Мнозина забелязаха:

– Тази горещина намали количеството замърсените от канализацията води на река Темза.

– Мирише отвратително, – бърчеха нос мъже и жени.

Някой шегаджия бе нарекъл реката „Великата смрад“.

Най- големият проблем на лондончани не бе въздухът. Доктор Джон Сноу чрез множество изследвания бе достигнал до извода:

– Замърсената вода е причина за епидемията от холера.

Днес сме наясно с друга криза, която смърди до небесата.

Живеем в един разорен свят, но най-лошото е, че погрешно идентифицираме източника за загниването му. Глупаво е да се опитваме да лекуваме симптомите.

Добрите социални програми и политики изглеждат полезни, но те са безсилни пред засилващите се злини в обществото ни. Истинският източник за падението ни са нашите грешни сърца.

Можем безкрайно да се оплакваме и да прилагаме различни програми и мерки, но това няма да помогне.

Вместо да лекуваме симптомите, трябва да оставим Исус да прочисти истинския източник на бедите ни – нашите сърца.

Елегантно облечена дама седеше в инвалидна количка. Преди Марта танцуваше предимно латиноамерикански танци, но сега страдаше от болестта на Алцхаймер.

Един ден по радиото звучеше салса.

И се случи нещо интересно с отдавна забравената танцьорка.

Крехките и ръце се издигнаха и тялото ѝ се задвижи в ритъма на танца. Умът и тялото и загиваха, но таланта ѝ се бе запазил.

Първоначално тя бе някак унила. Може би за кратък момент осъзнаваше каква е била, а сега ….

Подобно на връзката между семето и растението, ние ще си бъдем такива и след възкресението ни, талантите ни ще останат непокътнати, но ще процъфтяваме както никога досега.

Един мъж се пресегна и хвана Марта за ръката, привдигна я от количката и я завъртя във вихъра на танца.

И със нас ще стане така.

Тръбите ще затръбят.

Той ще протегне ръка и ще се издигнем с Него в небесата, опиянени от радост, небивала досега.

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?