Камен и Ана прекараха един прекрасен меден месец на екзотично място. Дните отлитаха като миг. Двамата бяха толкова щастливи.

Един ден Камен с нежелание спомена:

– Трябва да се прибираме у дома …..

– Вече? – натъжи се Ана.

Волю или неволю двамата стегнаха куфарите и се прибраха.

…… И се случи нещо, което двамата съвсем не очакваха.

Щастливите дни вместо хубав спомен им оставиха неприятно усещане у Ана.

– Виж, – една вечер извика тя, – какъв странен сърбящ обрив имам на краката си ….

Двойката се насочи към специалист по инфекциозни болести.

След прегледа, той ги информира:

– Малки паразити са пробили път в краката на Ана.

– Но как се е случило това? – попита изненадан Камен.

– Изглежда е получила мехури от неудобни обувки, които е носела….

– Новите ми джапанки, – изохка Ана.

– ….. през тези мехури са проникнали нежеланите „гости“.

Така една мечтана ваканция завърши с предизвикателна битка с малки паразити.

По същия начин, ако не помолите Бог за помощ да се борите с греха, мечтата ви да живеете приятен живот пред Него, ще се превърне в битка с нежеланите гости на греха и бунта.

Как можем да сме сигурни, че мечтата ни да живеем по начин, с който ще почитаме Бог, няма да бъде отвлечена от греха?

Нека държим погледа си върху Него. Да изповядаме и да се покаем за греха си и да потърсим Божествена помощ, за да се предпазим от нежеланите духовни паразити, които с удоволствие ще ровят в живота ни.

Когато Тони бе малко момче родителите му го учиха да се подчинява.

– Послушанието е обвито с любов, – казваше баща му, – Божията любов към нас и нашата любов към Него.

И с Божията благодат Тони възприе и попи всичко. Той научи, че трябва да се подчинява на родителите си.

Имаше моменти, когато родителите му го викаха, но на него не му се искаше да остави играта и да се подчини.

Лицето му ярко отразяваше борбата , която се водеше в него.

И тогава Тони правеше нещо странно. Хващаше за яката на ризата си, обръщаше се и тръгваше към родителите си.

Никой не бе го учил да прави това, но той разбираше вътрешната битка за подчинение, усещаше какво е необходимо и правеше правилното нещо.

Вашите очаквания наистина имат значение.

Свръхестествено нашето ходене на вяра е в ръцете на Господ.

Този, който е започнал добро дело във вас, ще бъде верен да го завърши и Той е постановил в естествения свят вие и аз да получим Неговата благодат да се доверим и да се подчиняваме …. дори когато е трудно.

Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.

Марин водеше поредната си битка в живота. Чувстваше се, все едно покорява снежните Апалачи.

Той искаше да зареже всичко, но краката му вървяха един пред друг.

А нежен Глас му нашепваше:

– Дръж се! Не се отказвай! Помощта е близо.

Е, може да не е по начина, който Марин искаше, а тя и не бързаше, но все пак щеше дойде.

– Ще ти се случи нещо добро! Вратата на утрешния ден е отключена, само натисни дръжката и излез, – подтикваше го Гласът.

– Но защо трябва всичко това да се случва със мен? – роптаеше Марин. – Както гледам живота на другите …

– Художникът не е завършил делото си. Земята е неговото ателие. Ти си един от проектите Му. Всичко, което се случва на земята е част от Неговата картина, в която си и ти. Той все още не е довел работата Си с теб до край.

Сигурна съм, че Бог върши добро дело във всеки от нас и ще продължава дотогава, докато приключи, когато Исус ще дойде отново.

Той винаги е с нас. Доверете Му се.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.