Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

Това беше наистина подтискащо. Блъснато бебе в количка . Открадната кола. Избягал от местопроизшествието шофьор. Полицията го залови чак на 100 километра от мястото произшествието..

Бебето беше откарано в интензивното в критично състояние и не се знаеше дали ще оживее. Родителите не бяха разгневени, а сломени от мъка. Те само стискаха ръцете си пред входа на отделението и хапеха безпомощно устни.

И като си помисли човек какви хора има само. След като мине всичко той ще продължи да си живее все едно нищо не е станало. А момиченцето беше само на осем месеца. Утре може и да го няма.

– Такъв човек трябва да го затворят до края на живота му. Да го заключат и да захвърлят ключ някъде, – мърмореше един от санитарите.

Умиращо бебе, колко много мъка и стрес.

Лекарят излезе спокоен и усмихнат:

– Да, – каза той, – детето ще се оправи и ще живее. Влезте да видите колко е жизнерадостно. Усмихва се на всички.

Детето им ще живее. Родителите бяха развълнувани. В очите им образите се размазаха от нахлулите  там сълзи.

Той беше направил 62 хиляди аборта. Това е почти колкото населението на един град. Виждал е бебето. Как бие сърцето му, как се движи и отваря уста. Децата в по-късните етапи на бременност смучели палците си. Те изпитвали емоции, бурно реагирали на звуковите вълни и вибрациите.
Представете си, достатъчни са само 4-5 минути, за да се убие такъв малък човек.
Изведнъж този човек престана да прави аборти.
Това се случило веднъж, когато сърцето му се изпълнило с мъка при поредния аборт.
Извършвал операция, за да прекъсне бременност на четири и половина месеца. По време на операцията осъзнал, че е убиец. Поредният аборт, който бил обичайна рутинна операция, се превърнал за него в кошмар.
Първоначално сложил компрес напоен с йод върху ръката на бебето. Йодът раздразнил нервните окончания и малката ръка започнала да трепти като се гърчела. Следващия ход бил да извади крачето на детето, но се случило пак същото. Нищо подобно не бил усещал до тогава.
Той се опитал с инструменти да хване сърцето на детето и почувствал как трепти. То продължавало да бие в ръката му, бавно и все по-бавно, докато затихнало.
Той съзнавал, че е извършил убийство, умъртвил е човек.
На жената изтичала кръвта и нейния живот също бил застрашен. Тогава той започнал да се моли:
– Господи, помогни ми да я спася, а накажи мен.
От тогава той повече не правел такива операции.
Вътрематочният аборт е много по-страшно нещо от обикновеното убийство, защото малкия човек е напълно беззащитен.

Някои скептици казват: „Какво толкова се е случило? Просто съвпадение. Влязъл човек в храма и станало чудо, оздравял.“
Но дали това е така? Нека да видим какво казва науката за това.
Учените са доказали, че по време на молитва човешкия мозък работи по определен начин. Това състояние може да се сравни с това състояние на бебето, когато то е просто щастливо, без да знае защо. Просто детето се чувства близо любящи си родители, чувства, че те го защитават и се грижат за него. Това е щастие „без причина“ и спокойствие.
В такова състояние се намира човек, когато се моли на Бога. Изследователи са открили, че искрените молитви преминаващи през терзания и болка, нормализират кръвното налягане и стреса напуска човека. За това вярващите хора живеят повече и по леко понасят трудностите и мъките. Усещането за щастие, покой и защитеност прониква в душата и изцелява тялото им.
Канадски невролози и невропатолози са потвърдили, че хора, които знаят как да се молят усърдно, практически не изпитват нервни разстройства и сривове. Те се тревожи по-малко за големи и малки неуспехи в живота, по-малко се разочароват, не се огорчават и се чувстват защитени.
Въпреки това, не всяка молитва е ефективна. И вярващите са наясно с това.
Молитва чута от Бога е тази, която ни позволява да се издигнем над суетата, обидите и да видим всичко наоколо от горе, да разбираме, че освен земния свят има и небесен. Има преходност и вечност.
В такива молитви е изненадващо, че изчезват или намаляват ритмите в кората на главния мозък. Достига се чувство на мир и просветление. Най-дълбокото потапяне в молитва води до забележимо подреждане на биоритмите.

Такъв паметник има в Рига.
27 неродени каменни бебета лежат на бетонния мост в центъра на града. Тези малки момиченца и момченца никога няма да видят слънцето, защото не са им дали възможност за това.
Те са се превърнали в скъпи козметични средства, но не са им дали право на живот.
До всяко дете има каменна плоча върху, която на три езика, кратко и ясно е обяснено, защо това малко човече не може да живее, защо неговото сърчице е престанало да бие.
Абортът е отнел всяка възможност на това неродено дете да твори и създава.
Докога? Те също имат право на живот!