Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.

Васко се прибираше в къщи, връщаше се от работа. В автобуса беше препълнено и хората се бяха наблъскали един до друг. беше задушно и неприярно. Всеки се бе отнесъл в мислите към своите си работи.

Едно момиче нервно говореше по телефона:

– Днес ми върви всичко наопаки! Целият ми живот е такъв…. Вече съм на 19, а нямам свестен приятел….. През декември ще направя 20, а нямам още кола. Дори и свой дом нямам, живея още при родителите си. …..Навярно си мислиш, че съм някаква идиотка. Дори нямам любим. Запознавах се, търсех…. Имам чувството, че съм някакъв изрод. Толкова ми се иска някой да дойде и сам да предложи да се запознаем. Какво да не би да хапя?

Изглежда батерията ѝ свърши и тя нервно хвърли телефона си в чантата. Васко, не знам по каква причина, но поиска да повдигне малко настроението на това момиче. Той дори не знаеше какво да ѝ каже. Накрая се престраши, приближи до нея и ѝ се усмихна.

– Извинете! Мога ли да се запозная с вас? Момичето го погледна намръщено и изкрещя: – Махни се от мен, идиот такъв!

Васко вдигна рамене, премина напред към вратата и слезе на спирката. „Странно момиче, – помисли си Васко, – дори не знае какво иска“.

Летен горещ ден. На автобусната спирка всичко бе спокойно, защото хората успяха да се качат и автобуса потегли.
Отзад тичаше мъж и крещеше:
– Почакайте, моля ви!
Изминавайки 20 метра автобусът спря. Отварящите се шумно врати вдигнаха облак от прах.
В автобуса настана тишина. Хората поради жегата си мислеха за река или друго прохладно място. Бършеха потните си чела и се надяваха като тръгне колата, малко да подухне от раздвижениия въздух край нея.
Мъжът се вмъкна задъхан на задната платформа на автобуса. От вдигналия се праха силно кихна. И както си стоеше изведнъж неочаквано силно пръдна.
Стана му неудобно и той извърча от задната врата на автобуса. Колата тръгна.
Някой между пътниците недоволно промърмори:
– За това ли го чакахме?!

Турция е доста привлекателна страна за туристите. А такава област в нея, като Кападокия е една от най-посещаваните от тях.
Въпреки това в Кайсери туристите не се задържат много. Те идват тук със самолет, а след това на автобуси се отправят към Гьореме. Това е малко селце, но се явява голям туристически център.
И така, за да задържат туристите, поне за известно време в Кайсери, местните власти решили да изградят една необичайна сграда – ледена пързалка. Най-интересното нещо в тази сграда е, че прозорците изглеждат като оцветени витражи, които често могат да се видят в християнски църкви, построени през миналия век. Пързалка Ice Rink е проектирана от архитектите на турската компания Bahadir Kul Architects. Тя не се намира в града, а на 6 километра в увеселителен парк Anatolian Wonderland, където посетителите могат да научат повече за историята и съвремения живот на страната.
Сградата на пързалката е много необичайна и оригинална. Прозорците в нея приличат на капки, в които като попадне светлина светят в различни цветове. Ако човек е вътре, той остава с впечатлението, че е в калейдоскоп, който е пълен с ярки цветни парчета стъкло. Сградата не е само пързалка, в нея се намира още кафе, където  възрастни и деца могат да хапнат.

Учените смятат, че този „ефект на обратния път“ не е резултат от това, че се минава по добре познат маршрут, както се смяташе до сега, а заради различните очаквания.
Водещият изследовател Нилс ван де Вен от университета Тилбург в Холандия е заявил, че тъй като хората често подценяват колко време ще отнеме пътуването, го възприемат като дълго. Въз основа на това чувство, пътникът очаква пътуването на връщане също да бъде дълго, но той се оказва по-кратко, отколкото се е очаквало.
Изследователите отбелязват, че прекалено оптимистична оценка за времето, прекарано на път, води до илюзията, че пътуването на връщане е по-късо.
Това заключение се основава на три кратки проучвания, в които са участвали 350 души, които са пътували по различни начини: с автобуса, с велосипед…
Резултатите, получени от учените разрушили популярнното обяснението, че обратният път е по-кратък, тъй като вече е известен и следователно е по-предсказуем за пътуващия.