Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Гъсти тъмни облаци изпълниха небето. Задуха вятър, който приведе дърветата, а листата зашумяха обезпокоени.

Дочо гледаше през прозореца. Забързани хора ускоряваха крачка, за да избегнат идващия дъжд.

– Да, – каза си той, – пак ще вали. А аз какво да правя?

Мрачни мисли го обсебваха. Бе премахнат тумора от тялото му и го успокоиха:

– За сега нямате разсейки.

Но … притесненията и страхът, че това може отново да се случи, дори да стане най-лошото, го подтискаха и той не виждаше нищо хубаво край себе си.

Дочо посети лекаря си. Трябваше да се направят нови изследвания.

Двамата си поговориха малко. Лекарят се осведоми как вървят нещата с Дочо и му каза загрижено:

– Твоите терзания, подтиснатост и безпокойство са се превърнали в навик, а това увеличава десетократно възможността на раковите клетки да се възстановят и развият отново.

– Трудно ми е да поддържам увереност в оздравяването си напълно, – призна си Дочо. – Освен това с болка преживявам това, което се случва със сина и дъщеря ми. Те имат неприятности, меко казано и аз не мога да остана безучастен.

– Знаете ли, че ентусиазмът е един от най-големите източници на здраве? – сподели докторът. – Начинът, по които виждаме нещата, се отразяват психически и физически върху нас. Всеки ден е изпълнен с неочаквани шансове.

Дочо въздъхна тежко и нищо не каза.

– Не поглеждайте назад, – продължи докторът. – Наслаждавайте се на всеки ден, на всеки момент, който имате.

– Че какво хубаво може да се види днес? – възропта Дочо.

– Гледайте на добрите неща, които всеки ден ви носи. Наслаждавайте се на изгрева и залеза. Вижте в какви невероятни нюанси прелива небето. Радвайте се на дърветата, цветята, планините и пенливата река, която пресича нашия малък град. В тях Бог се изявява по неповторим начин.

– Лесно е да се каже, – почти изохка Дочо, – нали не сте на моето място.

– Тогава започнете нещо да творите. Съберете се със семейството си или приятели и си спомнете за доброто старо минало. Радвайте се на хората, които Бог води в живота ви. Изберете си цел и вършете всичко с ентусиазъм.

Дочо половинчато се усмихна, но вече имаше план, какво да направи. Той бе решил да прави всеки нов ден най-добрия в живота си.

Владо дълго време бе без работа. Това го притесняваше и силно гнетеше.

Днес бе радостен ден за него. Посети го един от приятелите му Павел и му съобщи радостна вест:

– В новото звено набират хора. Иди и кандидатствай.

Владо веднага се насочи натам. Подадоха му списък с правила. В него се засягаха въпроси относно алкохола, пушенето и някои забавления.

Той го прочете и повдигна рамене.

Интервюиращия го наблегна:

– Очакваме християнско поведение от нашите служители.

„Преди да последвам Господа, не съм правел такива неща, нищо че не съм бил християнин, – помисли се Владо. – Интересно защо няма списък, в който се забранява да бъдеш арогантен, безчувствен, суров, прекалено критичен, ….?“

По- късно, когато споделяше с Павел как е минало интервюто Владо отбеляза:

– Да следваш Исус, не означава да спазваш списък с правила.

– И все пак ние ги спазваме, – каза Павел.

– Това е друг вид качество на живот, което не може да се измери количествено, – удари с длан крака си Владо. – Християните са смирени. Съчувствени към страданието на другите. Копнеят за доброто. Милостиви са към тези, които се борят с провалите си. Те са добри към тези, които злоупотребяват с тях. Отговарят на злото с добро. Те са благословени и щастливи. Но това не става с правила или забрани.

– Да, – съгласи се Павел, – с това привличат другите и те идват при Исус.

– Никой от нас не е естествено беден по дух, скърбящ и жаден за правда, кротък и милостив, с чисто сърце, миротворец, – разгорещи се Владо. – Такъв начин на живот идва само от Божията благодат и може да се приложи от тези, в които живее Божия Дух. Бог променя живота ни, сами не може да направим това, колкото и да се ограничаваме и изпълняваме някакви измислени от нас правила.

Всичко бе потънало в смрад и бе обрасло с подобия на растения. Цареше непрогледна тъмнина.

Там живееха хора и този начин на живот им се струваше естествен, тъй като не познаваха друг.

По-старите от тях разказваха:

– Някъде там далече има земя, озарена от светлина, която е по-ярка от звездите ….

Смелчаци тръгваха натам, но никой от тях не се връщаше.

Един ден небето започна да просветлява и един от заминалите да търсят неизвестната земя се появи. Той бе вдигнал високо ръка, а в нея държеше звезда, която излъчваше нежно сияние.

Героят отиде на централния площад и звездата озари всичко наоколо. Хората се зарадваха. Искаха да празнуват. Имаха нови усещания ….

Тогава за първи път се видяха едни други и се шокираха от вида си.

Те бяха грози. От тях се носеше зловонна воня.. Целите бяха покрити с язви и гнойни рани.

Започнаха да роптаят:

– Ако този не беше ни донесъл тази звезда, всичко щеше да е спокойно както преди.

– Нямаше да знаем как изглеждаме….

Огромна тълпата заплашително и с трясък тръгна към площада. Заобиколиха смелчагата и протегнаха мръсните си ръце към звездата…

Тя падна в мръсотията и угасна. А с нея бе стъпкан и този, който я държеше.

Звездата гореше, докато черпеше сила и мощ от мъжа, който я донесе. И когато героят бе смачкан и унищожен, всичко свърши.

Настана мрак. Случилото се започна да се забравя. Хората не забелязваха до каква степен се бяха обезобразили, но така им харесваше. И бяха щастливи по свой си начин…..

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.