На баба Тони се роди внучка. Кръстиха я Ана. Това бе първото ѝ внуче.

Който видеше това малко момиченце се очароваше от него. То изпълваше сърцата на всички близки и познати с любов.

Баба Тони не млъкваше и на всички разказваше за своята прекрасна внучка:

– Да видите какво направи вчера …. бабина душичка.

– А как само се усмихва, не можеш да ѝ устоиш и ти се усмихнеш ….

– Гласчето ѝ е като на малко пиленце, което чурулика весело. На баба певицата …

Възрастна жена, а не млъкваше, все за Ането говореше.

Не планираше предварително какво ще каже за нея. Не вярваше, че може да притесни или обиди някого с разказите си за малката чаровница.

Ще каже някой:

– Може би ходи на уроци или чете дебели книги, за да знае как точно да представи внучката си.

Вие се шегувате.

На баба Тони и стигаше само да прегърне малката и да я притисне до гърдите си. Докосвайки малката нежна буза, сърцето ѝ се стопляше.

Така е, каквото изпълва сърцето ви, това ще излезе от устата ви.

Тогава защо правим толкова сложно това, да разкажем на някого за Исус?

Ако Той е изпълнил сърцата ни, какво ще излезе от устата ни?

За това нека говорим за Него и да не млъкваме.

Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.

Притеснени, объркани и незнаещи как да продължат нататък не бяха само един или двама, а много повече хора. Чуваха се различни мнения, но кое от тях решава проблемите на днешното време?

Малка група младежи седяха в близкия парк и обсъждаха злободневните смущения и ограничения.

– На насилието трябва да се отвърне с още по-голям тормоз и гнет, – горещеше се Вадим.

– Живей и остави ги да си живеят живота, – примирено добави Съби.

– Чуйте, – размаха ръце Силвия, – само любовта е отговорът.

– Всяка власт действа обикновено за собствена изгода, – усмихна се иронично Тодор.

– Тогава, – завъртя неспокойно глава Вадим, – когато силните управляват слабите, има ли шанс някакъв смислен мир?

– Нашият проблем е, че сме смутени. Сърцата ни треперят от страх и опасения, – разясни положението Съби.

– И какво? Мирът е невъзможен? – злорадо попита Тодор.

– Има един, Който ни дава Своя мир, не както света ни дава,- окрилена съобщи Силвия. – За това не бива да се смущаваме и да се страхуваме.

– И кой е той? – скочиха едновременно останалите.

– Исус Христос, Божият Син, Който понесе греховете ни кръста, – поясни Силвия. – Повярвайте в това, което е направил за вас и ще имате повече от мира в сърцата си ….

Повдигна се гълчава и спор между останалите.

– Глупости, – махна с ръка Вадим и си тръгна.

– Как можа да го измислиш? – присмя ѝ се Тодор и последва Вадим.

Остана само Съби, който смутено се обърна към смаяната Силвия:

– Ще ми разкажеш ли малко повече за Този Исус?

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.

Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.