Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Дена бе дворно куче привързано на каишка. Бяха ѝ дали възможност да лае и съобщава за приближаването на всеки непознат, но това на нея не ѝ стигаше.

Да, храна и вода получаваше достатъчно, но сърцето ѝ копнееше за свобода.

Край нея отвъд оградата всеки ден преминаваха безпризорни песове. Тя ги гледаше и им завиждаше:

– Ех, ако можех и аз така свободно да се разхождам.

Тази мисъл за свободата дълбоко се вряза в съзнанието ѝ.

– Трябва всичко да обмисля, за да да направя всичко възможно да се освободя, – казваше си тя, навела глава над паничката, където я чакаше любимото ѝ лакомство.

Ядеше, но вече без охота.

– Трябва да внимавам да не създам големи неприятности и да натрупам малки, които не мога да оправя по-късно, – Дена ръмжеше заканително на въздуха пред себе си.

Един ден тя усети, че каишката, с която бе привързана към железния кол, започна да се къса.

– Аха, май е дошло и моето време, – зарадва се кучката.

Задърпа усилено, но уви….. Не бе толкова лесно, колкото си мислеше.

Хрумна ѝ нещо и тя весело изръмжа.

Започна усилено да гризе каишката и да я дърпа ….. накрая успя.

Почувства такова опиянение от свободата, че не можеше място да си намери.

Изгази лехите в градината. Изпомачка цветята. Събори всичко, което срещна на пътя си. Вдигна се голяма олелия.

– Дена се е отвързала, – развикаха се стопаните ѝ и хукнаха да я гонят.

Хванаха я. Свободата ѝ свърши.

Вързаха я, но не с обикновена кожена каишка, а със стоманена верига.

Дена жално гледаше наоколо и съжаляваше за пропиляното време.

Вълкът приближи кошарата, там ставаше нещо. Но какво?

Той внимателно надникна през една пролука на оградата и видя.

Овчарят стрижеше вълната на овцете си.

Наблюдаваше го известно време, а после се почеса с лапа по главата.

– Интересно, – каза си вълкът. – Защо не им съдере цялата кожа. Аз така бих направил.

Той бе гледал в друг двор, където колеха овце. Там по друг начин постъпваха.

Известен бе и вълчият му нрав, докопа ли овца не ѝ прощаваше.

Вълкът се присмя на овчаря:

– Гледай колко глупав е този човек. То не си гледа интереса.

Към вълка се присламчи лисицата. Тя се завъртя около него и тихо пошушна на ухото му:

– Има нещо, което пропускаш, друже мой.

Вълкът бе готов да я сръфа, но мястото не позволяваше, за това само остро я погледна, а хитрушата продължи:

– Ти разсъждаваш като вълк, а не като овчар. Пастирът своите овце не убива.

Може би трябва да си вземем поука от това.

Да се свали вълната добре, но прекалим ли….

Идва време, когато няма от кого дори кожа да дерем.

Лъвът реши да сформира съвет.

– За какво?

– Да взема важни решения.

– Нека да сложа в него слонове, – каза си лъвът.

Наложи се да прибави и магарета.

– Но как може слонове с магарета заедно да седят, – възроптаха останалите животни.

Какво да се прави като лъвът не можа да събере необходимото количество слонове, за това добави и магаретата.

– Е, добре, – съгласиха се останалите, – слоновете са недостатъчни, но прибавянето на тези опърничави животни няма ли да навреди?.

– Така не се ли престъпва устава? – попита бизона плахо.

– Какво излиза? Глупаци ще съдят другите, важното е да се изпълни бройката, – възнегодува тигъра.

Когато лъвът създаваше своя съвет, той изобщо не очакваше, че ще изникне такъв проблем. За това примирено отбеляза:

– Наистина, умът на слоновете, не напомня на магарешкия.

Въпреки това съветът бе вече създаден. Какво ще се умува повече?!

И нещата тръгнаха не така, както би трябвало да бъдат.

Магаретата подлудиха слоновете.