Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Младежите бяха оклюмали глави. Отново не им провървяха. Натупаха ги и то с голяма разлика. Утре ще им се смеят всички.

Те знаеха, че бяха се изправили пред по-силен отбор, но все пак се решиха. А сега си ближеха раните след загубата.

– Живот без риск не е интересен, – отбеляза Захари.

– Е, ако можеш да предвидиш нещата, това донякъде създава известно удобство, – подчерта Жеко.

– Когато човек се движи и израства не търси комфорта, защото ако се потопи в него, изпада в хибернация, – добави Сава.

– Един атлет натоварва доста мускулите си, – намеси се и Пламен. – В противен случай те не стават гъвкави, не откликват на по-голямо натоварване и бързо се уморяват.

– Същото става и с душата ни, – наблегна Захари. – Ако ѝ създадем комфорт, ставаме емоционално и духовно негодни за каквото и да е.

– Свързването, любовта и преследването на мечтите изискват риск и енергия, – въздъхна дълбоко Крум.

– Сега изпитваме известна болка и разочарование, – махна с ръка Стоян, – но това е по-добрата алтернатива от самотата, скуката и безмълвното отчаяние, които съпътстват живот без риск.

– Човек трябва да рискува, защото там е плодът, – тържествуващо възкликна Стойко.

Всички се засмяха и им олекна на душата.

Слънцето неочаквано ни изненада и стопли всичко наоколо. Зимата още не бе си отишла. Усещаха се още смразяващите ѝ лапи най-вече през нощта и рано сутрин.

Пролетта бе още далече, но хората се зарадваха на топлото време.

Няколко младежи се възползваха от благоприятната възможност и излязоха да се разходят в близкия парк.

Разходката си е разходка, но тя помагаше да се споделят мисли, надежди и проблеми.

Тома бе винаги категоричен и сега бе отново непреклонен в мнението си:

– Грехът си е грях, няма значение как го наричаш. Просто трябва да осъзнаеш, че грешиш и да помолиш Бог за прошка.

– Съгласна съм, – каза Донка, – че сменяме имената на нещата, така, че да ни изглеждат като „не грях“.

– Какво имаш предвид? – подскочи като ужилен Наско.

– Например, неверието наричаме безпокойство, лъжата преувеличение, – поясни Донка.

– А блудството наричаме безопасен секс, – допълни Тома.

– Докато сменяме имената на греха с други удобни за нас, ние сме нечестни спрямо себе си, а и Бог няма да ни ги прости, – намеси се Наум.

– Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, – наблегна Тома – лъжа, ревност, отмъщение, омраза, непростителност, похот, ….

– За това трябва изявяваме греха, какъвто е в Божите очи, – отбеляза Донка. – Само така ще бъдем простене.

Мартин обичаше да мисли и разсъждава върху всяка информация, която достигаше до него.

Той не винаги успяваше да отговори на въпросите, които се пораждаха, когато сериозно се замисляше върху казаното, прочетеното или наблюдаваното. За това обикновено се обръщаше към баща си.

Днес той го попита:

– Татко, какво означава да водиш живот подобен на Исус?

– Такъв живот никой не може да живее със собствени сили. За това е необходимо да опознаваш Създателя си в лична връзка с Него.

– Общуването с Бога има голямо значение за човека. В това не съм се съмнявал никога, – категорично заяви Мартин.

– Човек е създаден да ходи и говори с Бога, да Го обича и да Му се покорява, да слуша и да се учи от Него, да прослава и да се радва на Святото Му име.

– Така е, – съгласи се Мартин.

Насърчен баща му продължи:

– Исус определи смисълът на съществуването ни, когато се молеше: „Това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения истински Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил“.

Познаването на Бог в лична и постоянна връзка с него е най-доброто човешко преживяване.

Мартин подкрепи баща си в молитва, която двамата отправиха малко след това към Създателя си.

Опознай Бога и открий истинския смисъл на живота си.

Бяха настанали неспокойни дни за Григор. Той постоянно се сблъскваше с несправедливости в живота си, но това бе прекалено много за преглъщане.

Усетила мислите му Завистта се завъртя край него. Започна да го измъчва с измамния си шепот:

– Виж, те нямат твоите заслуги, но имат привилегии и притежават това, което ти нямаш…….

Григор бе лишен от мира в сърцето си.

Вместо да се радва на успехите на другите, той стана подозрителен и за най-малкото нещо негодуваше. Допълнително се вбесяваше и се ядосваше.

Един ден неговият приятел Димчо го посъветва:

– Щеше да си много по-добре, ако бе доволен от това, което ти дава Бог. Радвай се с тези, които се радват…..

Григор само кривеше физиономия и пръхтеше от злоба.

– Чуй, – продължаваше Димчо, – ако си зрял, ти ще имаш способност да оценяваш другия, който е по-надарен от теб. Ръкопляскай му и се радвай с него.

– Ти нищо не разбираш, – фучеше раздразнен Григор. – Това вътрешно ме изгаря ….

– Подобно на отмъщението, завистта е като злокачествено заболяване, – въздъхна съчувствено приятелят му. – Това си състояние трябва да представиш на Лекарят на твоята душа. Само Той може със скалпела си да задълбае надълбоко и да изреже злокачественото образование.

– Не, не …. Това не е за мен, – ръкомахаше нервно Григор.

– Ако игнорираш завистта , тя може да се превърне в неизлечимо заболяване на душата ти, – предупреди го Димчо. – Покани Бог още днес да я отреже и да те раздели завинаги от нея.

Колкото и да нервничеше Григор осъзнаваше, че ако допусне завистта да се развие докрай в него, тя ще го погълне, подобно на бавнорастящ рак …..

Хубавото е, че имаше изход, както за нашия герой, така и за други попаднали под робството на завистта.

Единственото, което трябва да се направи в случая е следното. Човек трябва да се обърне към великия Лекар, своя Създател.