Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

Любомир минаваше покрай множество трамвай вдигащи голям шум с безбройните си колела. Той търсеше Илиян, негов много близък приятел.

Най-накрая го намери, облегнал се на една от тези мощни машини.

– Как се задвижва това чудо? – попита Любомир като посочи с ръка един от трамваите.

– Чрез въртенето на колелата и триенето, което създават, – отговори Илиян. – Триенето образува електрически ток, чрез който трамвая се задвижва……

Другите обяснения на приятеля си Любомир слушаше с половин ухо. Мислите му го отвлякоха към сегашното му положение, сравнявайки го с тези мощни машини.

„По същия начин Бог иска да ни даде сила в живота ни, – помисли си той. – За това ни поставя в трудна ситуация. Така Той генерира духовна сила чрез силно триене.

Любомир погледна приятеля си, разбра че е изгубил нишката на обяснението му, но не го прекъсна, а продължи да разсъждава на ум:

„Е, не е приятно това триене. Понякога се опитваме да го избегнем , но колко много губим. Ако използваме получената сила ще се издигнем над причините създали болезнената ситуация“.

И то си е така. Като се замисли човек съпротивата е напълно необходима, тя поддържа баланса на силите.

Благодарение на центростремителните и центробежните сили нашата планета се държи на орбитата си.

Не е достатъчно да имаме сила, която да ни дърпа напред, имаме нужда и от сила, която ни задържа назад.

За това Господ ни изпраща светски скърби, изпитания и изкушения, възпирайки ни с обстоятелства, които сякаш ни се противопоставят, а всъщност ни помагат по нашия път и укрепват стъпките ни.

Нека приемем тежестите и крилете. Така движени от Божествената сила напредваме с вяра и търпение към обещаната нова земя и небе.

Скоро семейство на Пепо се преместиха в нов дом. Той бе съвсем близко до стария, но въпреки това трябваше да натоварят всички си неща на един камион.

Положението се усложни по-късно, поради времето на финансовите транзакции.

– Колко интересно се получи, – смееше се малкия Пепо, – между покупката и продажбата нашите неща ще останат на камиона. А ние къде ще бъдем през това време?

– Ще се настаним някъде временно, – успокои го майка му.

Те намериха стая за една вечер и там преспаха.

Вечерта Пепо сподели с майка си:

– Изненадан съм, че тук се чувствам като у дома, въпреки че не сме нито в нашия, нито в новия дом.

Майка му се усмихна:

– Така се получава, защото си с тези, които обичаш най-много – твоето семейство.

Исус е нашият постоянен спътник, нашето чувство за „дом“, независимо къде се намираме. Той е с нас в нашите настоящи беди и ни подготвя за място, където ще живеем с Него завинаги.

Въпреки несигурността и промяната, които може да изпитаме като граждани на тази земя, ние можем да живеем постоянно с Него навсякъде, всеки ден.

Бяха тъмни времена. Тежко робство гнетеше людете. Въпреки всичко хората успяваха да намерят препитание.

Дядо Никола изработваше чанове. Това са онези сладкогласни звънчета, които слагаха на овце и кози, с които се огласяше цялата планина.

Синът на Никола го затриха, защото не можа да се помири със силните. Все се бунтуваше, не искаше да остане роб.

На стареца бе останал само внукът му Стоян, за когото се грижеше. Учеше го не само на своя занаят, но и на други полезни, неща, които щяха да му потрябват в живота.

Стоян бе загубил майка си още от раждането си, за това сега навсякъде следваше дядо си.

Една вечер Никола върза здраво ръцете на внука си с въже и го предизвика:

– Освободи се и отлей един чан.

Стоян се напъваше със все сила, но възелът се затегна още повече.

Старецът дълго наблюдаваше безрезултатните опити на внука си, но когато се опита да го освободи, той не можа да развърже въжето и се наложи да го реже с нож.

– Колкото повече се силиш, по-здраво те стяга примката, – добави старецът. – За това трябва да си хитър, а не да напъваш.

След това Никола накара Стоян да направи същия възел и на неговите ръце.

Старецът изобщо не се опита да се отвърже, а внимателно се зае да отлива чана.

После Стоян все имаше усещане, че този така изработен хлопатар, звучеше някак жаловито и тъжно.