Надя бе най-сетне осиновена. Тя бе десетгодишна и бе изгубила всякаква надежда, някой да я хареса и да я вземе при себе си.

В дома, където бе израснала, наказваха Надя и за най-малката ѝ грешка.

За това, когато се запозна със жената, която бе пожелала да я осинови, попита:

– Мамо, обичаш ли ме?

Жената разбра копнежа на това детско сърце и отговори:

– Да.

Надя не бе убедена от този кратък отговор, за това попита плахо:

– Ако направя грешка, ще продължиш ли да ме обичаш?

– Да, – жената се усмихна и прегърна новата си дъщеря.

Докато живеем в този свят ще се проваляме и ще съгрешаваме. И навярно някои от нас се питат:

– Моята грешка оказва ли влияние на Божията любов към мен? Той още ли ме обича?

Когато съгрешаваме, нашият Баща любещо ни коригира и дисциплинира, но това не е отхвърляне.

Ако Бог можеше да ни обича и в най-лошия ни момент, как можем да се съмняваме в любовта Му днес, когато сме Негови деца?

Валентин духаше на премръзналите си ръце и негодуваше на глас:

– Какви са тези ограничения. Сякаш съм малко дете и не разбирам какво да правя.

Лъчезар го погледна и каза:

– Имаме нужда от тях ….

– Глупости, – прекъсна го възмутено Валентин.

– Погледни самото каране на ски, – започна спокойно Лъчезар. – Този спорт не е за хора със слаби сърца. Пистите са опасни и понякога доста стръмни. За това поставят десетки предупредителни табели, а жълти ленти блокират пътеки, които водят до лавина опасност, или камъни и скали, които всеки момент могат да се откъснат от местата си.

– Е, аз не говоря за нещо, което не виждаш или не знаеш, – примирено каза Валентин.

– В живота ни има много маркирани писти и пресечени терени, – добави Лъчезар, – които забавляват и предизвикват авантюристите, но има и опасни зони, които трябва да избягваме, ако не искаме да бъдем наранени.

Валентин вече се съгласи със това.

Така е и с християнския ни живот.

Ето защо Писанията и Светият Дух ни предоставят граници. Те ни защитават, като обозначават опасните за живота зони извън границите и ни осигуряват свобода, като ни пазят необременени от греха и неговите последствия.

От Уилям Купър се очакваше да стане водещ политик. Известно време бе като чирак при адвокат.

Мина време и му бе предложено да влезе в Британската адвокатска колегия. Тази позиция се смяташе за престижна в Камарата на лордовете.

Изведнъж всичко се промени, когато Уилям рухна от напрежение заради предстоящия му преглед.

Имаше депресия и панически атаки. Поради това, той бе приет в лудницата.

Изглеждаше, сякаш нямаше никаква надежда за него.

В това си състояние Уилям прекара много време в четене на Библията. Той повери живота си на Исус и написа химн „Има фонтан“.

Като размишляваше върху личните си преживявания, Купър описва този фонтан пълен с кръвта на Исус.

– Това беше извор на прошка, – споделяше той. – Там грешниците, потопени в него, губят всичките си виновни петна. Прощава ни се, както на умиращия разбойник, който бе разпнат с Исус. В плътта си ние може да сме „зли“, но чрез Неговата кръв всичките ни грехове могат да бъдат измити.

Уилям осъзнаваше, че кръвта на Исус никога няма да загуби силата си.

В собствения си живот той беше видял удивителния начин, по който Евангелието можеше да преобрази един живот.

За това пожела да споделя благата вест с другите.

Купър казваше за изкупителната любов на Исус:

– Това е моята тема, на която искам да говоря, докато умра.

Йорданка бе съвестна в работата си. Всяка от поставените ѝ задачи тя извършваше с голямо старание и усърдие. Това не остана незабелязано от началниците ѝ.

Един ден бе ѝ предложено:

– Какво ще кажете да започнете да ръководите отдела, в който работите.

Йорданка се смути. Тя бе млада и отскоро работеше в отдела.

За това тя каза:

– Може ли да си помисля малко?

– Добре, – съгласи се мъжът срещу нея. – Надявам се да се съгласите в най-скоро време.

Щом се прибра в къщи, Йорданка застана на колене и попита Бог:

– Господи, как мога да ръководя отдел с толкова малко опит? Защо ме издигаш до този пост? Ами ако се проваля?

Изведнъж Йорданка усети как тежкото ѝ бреме падна и осъзна, че Бог бе с нея.

– Не е нужно да се тревожа дали ще успея в работата си, – каза си тя. – Достатъчно е да се доверя на Бога и Той ще ми помогне да свърша нужното.

Нека доверим изцяло живота си на Господа.

Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.