Бе тежък и изморителен ден. Донка се настани удобно във фотьойла, притвори очи и задрема.

Изведнъж се чу силен звук и тя се стресна.

Синът ѝ се опитваше да импровизира, а стените кънтяха. Нямаше вече никакъв мир и тишина.

– Ох, край на почивката и на дрямката, – изпъшка Донка.

Тя обичаше да слуша как сина ѝ свири на китара, но в този момент …. това я разстрои.

Въпреки всичко Донка се примири и се заслуша в познатата песен, която много обичаше.

– Ето това е, – усмихна се тя, – благодатта е налице даже, когато си задремал и някой наруши покоя ти.

Лицето ѝ засия и тя се почувства по-ведра.

Плесна с ръце и промълви:

– Няма значение колко са нежелани и силни бурите в живота, Божията благодат винаги ще ни напомня за Неговата любов и грижа към нас.

В даден момент хаосът, който цари в този свят, може да ни причини враждебни чувства, но ако се доверим на Бога, ще изпитаме благодатта на присъствието Му и Неговата непоколебима любов.

Бе невероятно топло за декември. Хората се радваха на слънцето, но говореха обезкуражено:

– Това не е на хубаво.

Мими и Мая се радваха на топлия ден. Двете седяха на пейката пред техния блока.

Мая предложи:

– Представи си един идеален свят.

– А това означава ли мир? – попита Мими.

– Е добре, представи абсолютно спокойствие, – Мая перна Мими по носа.

– Перфектния свят допуска ли радост? – Мими не отстъпваше така лесно.

– Опитай се да създадеш най-голямото според теб щастие, – посъветва я Мая.

– В този измислен свят ще има любов?

– Тогава помисли за място, където за любовта няма граници.

Този път Мими не реагира. Тя мълчеше, стискайки силно очите си.

– А сега, – тайнствено каза Мая, – представи си небе. Наслади му се.

– Аз копнея за него, – въздъхна Мими.

И двете момичета се засмяха.

Мая добави:

– Никой никога не си е представял какво е приготвил Бог за тези, които Го обичат.

Както и да си го представяме, едва ли ще успеем, да постигнем задоволителен резултат, но това не ни пречи да мечтаем и копнеем за него в стихове, проза или просто да нарисуваме една картина, изобразявайки го.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.