Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

При избор на име, често се случват парадокси.
Съветски конструктори проектирали нов автомобил. Решили да му сложат патриотично име. Нарекли го „Родина’.
Узнавайки за това Сталин с присмехулна усмивка попитал: „Защо трябва да се продава Родината“?
Изплашени разработчиците променили името на колата и я нарекли „Победа“
Сталин помислил и казал:“Въпреки, че победата не е голяма, нека остане така“.

Малко момче, кой да се занимава с него? Качиха го на автобуса и го изпратиха на село. Там поне е хубаво и чисто. Природата тук е запазила омайващи си аромат и възраждащата си сила.
Селото се състои от няколко стари, но запазени къщи. Къщичката на любимата баба и строгия дядо се намира почти в самата гора, В нея са намерили подслон всякакви животни, храсти с горски плодове и най-различни гъби. А тя издигнала високите си дървета, облегнали стволове в небето, нежно простира сянката си наоколо.
Идеята да идат в гората за малини бе на братовчедките. Дори не го попитаха малчугана дали иска или не, но той се приготви с радост за предстоящото приключение.
Чичо Петър мъжът на леля му, пожела да ги придружи. Нали в гората има мечки,  взе си и пушката. Оръжието бе старо и малко ръждясало, но той го взе със самочувствие.
Компанията бързо навлезе в гората и намери малините. Унесени в брането никой не усети колко са навлезли навътре в гората.
Дора дочу, че в храстите има още някой, който сладко си похапва малини. Групата реши да го попитат за пътя, тъй като вече бяха разбрали, че са се заблудили.
Изведнъж храстите се разтвориха и всички изтръпнаха…там стоеше мечка. Късаше плодовете с листата и ги слагаше направо в устата, а после  изплюваше само листата.
Повече никой не видя нищо. Всички хукнаха през глава, а мечката там си и остана. Мъжът хвърли пушката и побягна пръв, сякаш имаше на гърба си криле, другите едва го догонваха.
По чудо се озоваха на шосето. Насреща им комшийката, връща се от съседното село. Дали поради уплахата или шала на главата против мухите, жената не позна чичо Петър. Даже го попита:
– Тук всички познавам, а теб за първи път те виждам. Изглежда не си тукашна?
Но когато дотичаха и другите, всичко се разбра. Е, голям смях падна..

Як младеж с весел перчем и нахакан вид влезе в работилницата на майстора и безгрижно каза:
– Аз съм момчето на Еньо. Ето, до довечера гледай да ми направиш часовника.
Майсторът избърса очилата си, вгледа се в младежа и си помисли: „Кой бе тоя Еньо?“ Но от страх да не сбърка си премълча. Наведе се над донесеният часовник и ръцете му започнаха да пипат бързо и отмерено, а на младежа кимна и каза, че до довечера всичко ще е готова.
Младият човек продължи разходката си и се спря в обущарницата. Щом влезе мъж на средна възраст намръщено го посрещна. Младежът му се ухили и надменно каза:
– Аз съм момчето на Еньо, гледай до довечера да ми поправиш тези обувки. Майсторът, не знаеше кой е този Еньо, но си премълча.Току виж се оказал някой важен началник, иди че после се оправяй. Мъжът изсумтя и недоволно добави:
– Добре.
На тази сцена присъстваха двама младежи. Беше им интересно, що за птица е този.
Вечерта седяха в близката кръчма със свои приятели. Изведнъж вратата се отвори и влезе техния познайник от обущарницата си. Посбутаха се и попитаха приятелите си, дали някой го познава. Едно от момчетата се оказа, че е от неговото село. Тогава единият от двамата „свидетели“ нетърпеливо попита:
– А, какво работи баща му?
– Шофьор е към кооперацията….

Вятърът го отвя в една полудържавна транспортна фирма. Директорът се оказа разбран човек, самият той е бил шофьор.
Веднъж той бе при него в кабинета. Звъннаха кметството и помолиха да им се изпрати човек. Имали заседание в някакъв селски район и групата от депутати и чиновници трябвало да се транспортират  до там. Имали много джипове, но нямали достатъчно шофьори. Молбата била да се изпрати някой по-опитен.
Директорът не задържа за дълго погледа си върху картотеката с шофьорите. Вдигна слушалката и се обади на секретарката си.:
– Лидка, прати ми Иван дето кара колата за почистване на канализацията.
Секретарката, простодушна женица попита:
– Този, дето вози лайната ли?
Директорът въздъхна и продължи:
– Да.Кажи му, че тук има една работа за него, обичайна, но на луксозна кола.