Беше лято в Юдея. Гроздето още не бе узряло, но нивите в околността на Ерусалим бяха пожълтели.

Наближаваше Шавуот, това бе празник свързан със събирането на реколтата. Тържествата се насрочваха обикновено в края на жътвата на ечемика.

Пред олтара в храма свещениците полагаха жертвен хляб и изпечено зърно от новата реколта.

В тези дни празнично въодушевление цареше сред хората. Всички бяха изпълнени с радост и надежда, че Бог ги е предназначил за велики дела. Пъстри тълпи блокираха улиците.

В празничната нощ апостолите четяха и се молеха в горната стая на къщата, където редовно се събираха.

Скоро щеше да се разсъмне.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър и изпълни цялата къща, гдето седяха. Явиха им се езици като огнени, които се разделяха и седна по един на всеки от тях.
И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят“.

Хората от вън видяха как група от молещи се излизаше от дома.

– Вижте, тези са галилеяни.

– Човек не може да ги сбърка с техния особен гърлен диалект.

– На къде са се насочили?

– Към храма. Не ги ли чуваш колко високо славят Бога.

Групата стигна Соломоновия притвор, но продължи да се моли и пее.

– Я ги чуй, те говорят на нашия език ….

– И на нашия ……

Много от тях разбираха това, които говореха групата от галиеляни, въпреки че бяха позабравили родните си езици, защото от дълго време пребиваваха в Юдея.

– Глупости, – презрително се изсмяха някой, – не виждате ли, че просто са се напили със сладко вино …..

Да, наистина те изглеждаха като луди, но това бе само външната страна на явлението.

Какво в действителност се бе случило?

По особен начин се бе излял Божият Дух, за да се роди първоначалния църковен импулс за движение на неустоимата Божия сила. По това въздействие щяха да се разтекат стремително ручеи на жива вяра.

Така за две три десетилетия Благата вест бе разпространена от Азия до Гибралтар.

Чен се трудеше усилено. Обработваше малкото парче земя, което имаше, но това не му носеше значителни доходи, а стигаше само колкото за прехраната на семейството му.

Един ден той се натъкна на нещо интересно. Приличаше на стара монета или може би бе някакъв старинен печат.

– Сигурно е много ценно, – каза си Чен, – ще мога да го продам за много пари. Най-после и на мен да ми излезе късмета.

Но изведнъж мистериозната находка се раздвижи. Косите на Чен се изправиха. Може би част от тях загубиха цвета си.

Той внимателно придърпа лопатата към себе си и се вгледа внимателно в оформилия се огромен жив паяк.

– Никога не съм виждал до сега такова нещо, – прошепна Чен.

Той успя само да заснеме паяка на телефона си, преди мистериозното същество да се скрие.

Когато Чен показа снимката на специалист, той му обясни:

– Това е представител на рода Cyclocosmia. Тези същества са изключително древни и невероятно редки. Имаш невероятен късмет, че си се натъкнал на него. Тези паяци са на прага на изчезване. През последните години, са открити само няколко екземпляра.

Навън бе облачно. Канеше се да вали, но не бе студено. В такова време хората си седяха у дома. На никой не му се излизаше навън.

Дядо Кирил седеше във фотьойла, потънал в своите старчески мисли.

Изведнъж Стоян се втурна в стаята и задърпа старецът си:

– Дядо, виж, какво пише тука?

– Какво? – попита вяло стареца, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

– Учени са направили проучване и са установили, че само една лъжа може да повлияе на човешкото здраве.

– Я, я … – дядо Кирил се понадигна, вглеждайки се любопитно във внука си.

– Оказва се, – възторжено каза момчето, че скриването на истината, увеличава риска от развитие на сърдечни заболявания.

– Какво? – невярващо опули очи старецът. – Лъжите причиняват сърдечни заболявания?!

– Ето виж сам, – Стоян даде вестникът на дядо си.

– Я чети, че очилата ми останаха в другата стая, – помоли го дядо Кирил.

– „По време на изследването, – започна да чете Стоян, – експертите анализираха два модела за регулиране на емоциите: повърхностни и дълбоки. При първия тип човек демонстрира чувствата си пред другите, а вторият включва прикриването на истински мисли“.

– И какво станало? – нетърпеливо се обади старецът.

– „Когато човек произнася лъжа изпитва стрес, – продължи четенето си Стоян. – Ако правите това редовно, се увеличава натоварването върху сърдечно-съдовата система, която първа пострадва поради възникване на нервни ситуации….“

– Я, гледай ти каква била работата, – зацъка с език дядо Кирил.

– „В резултат на това вероятността от инфаркти и инсулти се увеличава значително“.

– И какво излиза? – почеса се по главата старецът. – Казването на лъжа не е полезно не само от морална гледна точка, но и поради увеличения риск от здравословни проблеми.

Стоян само поклати глава в съгласие.

Светът сякаш се е побъркал. Предизвикателства, притеснения, страх и като последен стадий от всичко това нервен срив.

Тодор крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Можем ли да оправим Вселената? Ако приемем този товар дори само за положението на Земята, рискуваме да рухнем под тежестта на делата в този свят.

Този млад човек търсеше изход. Той нервно ръкомахаше с ръце и крачеше, когато внезапно спря, осенен от ясна и точна мисъл:

– Трябва да паднем на колене и да признаем пред Бога, че когато се опитваме да управляваме живота си, не успяваме. Да признаем, това не означава да се откажем от отговорностите си ….. Да направим това, което трябва, а останалото да оставим в Божите ръце.

Да, това е все едно да поемете дълбоко въздух.

Спрете и поемете няколко дълбоки вдишвания особено, когато усещате паника. Дълбокото дишане увеличава кислород към мозъка ви , а това допринася за вашето спокойствие.

Дихателните техники ви помагат да се чувствате свързани с тялото си. Това ви отвежда далече от тревогите в главата ви и притискането на ума ви.

Бог е този, който ни даде първия си дъх и Той е този, Който ни осигурява нормално дишане. Господ е Този, Който може да даде успокояващ дъх на онези, които се рушат под тежестта на тревогите.

Не казвайте, че не можете да дишате и издишате, чрез Исус можете.

Христос живее, за да бъде и да прави в и чрез нас това, което не можем да направим със собствените си сили.

Недялко бе любимия внук на дядо си. Не само, че бе кръстен на него, но старецът откриваше в това дете себе си. Момчето бе сякаш го наследило.

Внукът често сядаше до дядо си и започваха техните нескончаеми разговори. Трудно бе някой да ги откъсне от задълбочените им разсъждения.

И двамата бяха склонни да пропуснат закуска, обяд и вечеря, но да продължат да си говорят.

Един ден Недялко изненада дядо си с насоката на въпросите, които му задаваше.

– Дядо, по какъв начин може да съгреши човек?

– О, по много, – възкликна старецът.

– Не, не това имах предвид, – реагира бързо Недялко.

– А какво?

– Например, човек може да съгреши с очите, както гледа неща, които не трябва. Или да кажем чрез слуха – да слуша неща, които биха го опорочили….

– Да вкуси от забранения плод или да докосне това, което не му се полага, – засмя се дядото.

– Да, но …. А може ли човек да съгреши чрез мирис? – попита Недялко и погледна предизвикателно дядо си.

Старецът се почеса по главата и се замисли.

И когато Недялко бе решил, че вече няма да получи отговор на въпроса си, от гърдите на старецът се изтръгна дълбока въздишка.

Той погледна внука си, тържествуващо се усмихна и каза:

– Може, ако човек си пъха носа в делата на другите.

Двамата се засмяха гръмко, плеснаха ръце си и продължиха отново да мъдруват.