Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.

Бе неделя, рано сутринта преди зазоряване. Подбрани римски стражи наблюдаваха гробницата, в която беше положен Исус.

Те знаеха, че живота има зависи от това. За това бяха бдителни и не позволяваха нито за миг да се отпуснат.

Не допускаха никой до гробницата. Бе им заповядано:

– В гробницата никой не трябваше да влиза, нито да излиза.

И стана голям трус. Ангел от слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг.

Стражарите трепереха и уплашени, станаха като мъртви.

Жените, които бяха вярно бдителни край Кръста през дългите часове на страданието на Исус, се върнаха заедно в неделя сутринта, за да завършат процеса на балсамиране, който Йосиф и Никодим набързо направиха късно в петък следобед.

Гласовете им се чуваха в оживения ранен сутрешен въздух:

– Кой ще ни отвали камъка?

– Няма да можем да го поместим, дори да се напънем и трите.

– Да, твърде голям е.

Вече бяха приближили, когато забелязаха, че камъка бе отместен.

Влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в бяла одежда и много се зачудиха.

– Не се изненадвайте, – каза им той – вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото гдето Го положиха. Но идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.

И като се върнаха от гроба, жените известиха всичко това на единадесетте и на всичките други:

– Гробът е празен! ИСУС възкръсна! Той е жив!

Утрото бе хладно и облачно, но слънцето изгря и всичко оживя.

Ичо подръпна мустаката си и важно стъкмяваше думите си под стария орех:

– Съботата от Страстната седмица е най-благословения ден.

– Аз повече залагам на неделята, когато е възкръснал Христос, – бурно изказа несъгласието си Дечо.

– На този ден, съботата де, Словото Божие лежи в гроба като мъртъв човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете, – уточни Ичо.

– Когато е положен в гроба, Духът на Христос е в ада, – провикна се Дечо. – Той е там, за да разкъса оковите му и отново да отвори райските двери.

– Да, но това се случва на другия ден в неделя, наречен Великден, – допълни Ичо.

– Тъй де и аз казвам същото, – смотолеви бързо Дечо.

– В събота Христос минава през портите на смъртта в едната посока, а Адам в обратната, – със самочувствие подзе Ичо. – През останалата част от този ден Христос разгромява и побеждава ада, а Адам стои объркан насред пустинна земя и се чуди как да живее в този нов свят.

– Аналогията с Адам свършва до тук, – плесна с ръце Дечо. – Христос и Адам се разминаха пред вратите на ада и смъртта.

Двамата като че ли се оборваха един друг, а всъщност потвърждаваха това, което щеше да се случи на другия ден – Възкресението очертаващо спасението на хората.

Мястото на екзекуцията беше точно пред градската порта, до главния път, водещ към Йерусалим. Тези, които трябваше да бъдат разпнати, бяха издигнати на около четиридесет и шест сантиметра над земята.

Обречените бяха оставяни голи на жегата, гърчейки се и стенейки в агония, на нивото на очите на тези, които минаваха по пътя към града.

Войници бяха обкръжили един, Който трудно носеше гредата поставена на раменете Му.

Симон стоеше сред тълпата и не можеше да види лицето на човека, защото главата му бе увенчана с венец от бодливи клони.

– Това е Исус, – чуваше се вопъл от тълпата.

– Продължавай напред, – строго заповяда началникът на стражата.

Но Исус не можеше и гредата върху раменете му започна да се люлее.

Симон инстинктивно протегна ръце, за да Му помогне.

– Ти, – извика войникът от стражата, като посочи с ръка притеклия се на помощ, – вземи кръста!

– Но …., – опита се да възрази Симон.

– Не ме интересува, – грубият глас на войника, смразяваше кръвта в жилите, – вземай кръста!

Симон подложи раменете си под гредата и последва Исус.

Там на върха се вихреха омразата и злото. Те кипяха в хората, които се бяха скупчили да гледат престоящото зрелище.

Людете бълваха отрова от проклятия и подигравки към Исус, предизвиквайки Го:

– Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник.

– Ако си Юдейският Цар, слез от кръста и избави Себе Си.

Единият от разпънатите на кръста не преставаше да се подиграва на Исус:

– Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас!

Божията любов проби като слънчевите лъчи в буреносен ден. Тя докосна единият от двамата разбойници, разпънати на кръст. Той дълго мълчеше, но накрая не издържа и смъмри този, който се присмиваше на Исус:

– Ние сме наказани справедливо, . . . но този човек не е направил нищо лошо.

След това обърна лицето си към кръста в средата и помоли:

– Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Своето царство.

И Той обеща:

– Истината ти казвам, днес ще бъдеш с мен в рая.

Исус висеше на кръста в продължение на три часа, изпитващ силна физическа болка. Бе измъчван психически и емоционално.

Смазан бе от тежестта на вината, срама и греха, които бяха наши, но станаха Негови.

Внезапно птиците спряха да чуруликат. Лешоядите престанаха да кръжат. Вятърът утихна. Всичко замря.

Спусна се непрогледен черен мрак.

Хората викаха изпаднали в паника, дори войниците потръпнаха от ставащото.

Всички устремиха поглед нагоре, търсейки небето.

Нямаше облаци, които да запречват слънцето, но то не се виждаше никъде.

Чернота и зловещ мрак.

Това не бе природата, която страдаше за Създателя си, а Божията присъда за моите и вашите грехове.

Грехът бе осъден на кръста. Само така човечеството можеше да се спаси от наказанието предвиждано от Божия съд.

Спомнете си, когато Адам бе изгонен от Едемската градина. Той влезе в друг свят изпълнен тръни и бодили, които раждаше земята. Техните шипове се забиваха от трънения венец в главата на Исус.

Адам умря на земята, но Исус възкръсна.