Джон и Барбара, баща и дъщеря, чуха за Господа в затвора. Дълго време двамата макар и разделени искаха Божията прошка.

Днес на Джон предстоеше да направи важна крачка в живота си.

Той бе в раираните си дрехи. Премина през задушния затворнически фитнес и се качи в преносимия басейн, където бе кръстен от затворническия свещеник.

Радостта на Джон бе голяма.

Свещеникът погледна щастливеца, усмихна се и каза:

– Джон, днес в същата вода кръстих дъщеря ти Барбара.

Радостта на Джон се удвои.

Когато персонала на затвора разбраха какво се е случило се разчустваха. Множество очи се просълзиха.

Въпреки че често сме нетърпеливи за спасението на тези, които обичаме, можем да вярваме, че Бог ги обича дори повече от нас.

Да бъдеш само на пет години и да попаднеш в такава неприятна ситуация.

Един ден никой не прибра от детската градина малкото момче Сяо. Възпитателката позвъни на бащата, който всеки ден го взимаше и го отвеждаше у дома.

Мъжът бе категоричен по телефона:

– Няма да дойда за момчето.

– Но, кой ще го прибере? – попита възпитателката.

– Вижте, направих ДНК – тест, който показа, че Сяо, не е мой син.

Не истинският баща на детето още сутринта бе сложил в чанта дрехи за подмяна, мобилен телефон. Бе го завел до детската градина и там го бе зарязал.

Всички в детската градина направиха разследване.

Майката на момчето не можеха да намерят дълго време, защото тя се криеше.

Намериха дядо му, но той заяви:

– Сяо не ми е нужен.

Обърнаха се още един път към неистинският баща на детето, но той остана непреклонен:

– Няма да отглеждам чуждо потомство.

Законът защитаваше този мъж. Според него той не трябва да се грижи за син, който не е от него.

Но ако майка откаже да се грижи за момчето, я чака затвор.

На стария Грънчар донесоха стар глинен съд, който беше напукан, леко натрошен и счупен от едната страна.

Грънчаря го счупи още повече. Навлажнявайки глината с вода, правейки я мека и гъвкава, преди да я постави на колелото Си.

След това Той започна да преправя съд. Грънчарят приложи натиск върху някои области, докосна леко други. Добави още глина към определено място, което се нуждаеше от запълване и премахна глината, която пречеше и опорочаваше формата.

Той въртеше колелото, а Неговите любящи, нежни ръце никога не напускаха глината. Грънчарят я оформяше и преправеше според волята Си.

Най-накрая работата Му беше завършена.

Той свали от колелото глинения съд, който преди беше счупен, но сега той беше неузнаваем. Беше превърна в красив съд.

Грънчарят го постави в Своята витрина, за да могат другите да видят Неговата славна работата, която извършваше.

Бог е Грънчарят. Вие сте Неговата глина. Колко податливи сте на мекия и твърд натиск на Неговото докосване?

Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.

Приятелите Мирела и Тони са изминали много километри планински пътеки. Двамата не биха го направили един без друг.

Мирела се придвижва с инвалидна количка, а Тони е загубил зрението си от глаукома.

Двамата осъзнаха, че са идеалното допълнение един към друг, за да се наслаждават на преходите. Докато върви по пътеките, Тони носи Мирела на гърба си, а тя му дава устни указания.

Те описват себе си так:

– Ние сме отбор мечта.

Мирела и Тони не се фокусират върху това, което им липсва, нито се гордеят с това, което имат в сравнение с другия. По-скоро те с радост дават от своите „подаръци“ в служба на другия, осъзнавайки колко са по-добри и двамата в сътрудничеството си.

Нека ние също свободно да комбинираме даровете, които Бог ни е дал, с тези на нашите събратя – в името на Христос.