Отново слънце. Дано не хванат пак някои горещини, че има пожари дето още не са ги загасили.

Михо и Продан се усмихваха на минаващите и кимаха с глави за поздрав.

Край тях премина и Трифон, елегантно облечен младеж, с тъмни очила и походка, сякаш не стъпваше на земята, а левитираше.

– Виждаш ли го тоя? – напрегнато подзе Михо. – Ден не е работил, а виж как се е наконтил. И от къде са му всичките пари?

Продан само се усмихна и добави:

– Децата са склонни да казват: „Погледни ме!“ „Виж как скачам от високо!“ и т.н., а за Жоро просто нямам думи.

– Гледай как се пъчи само, – намръщи се Михо. – „Виж каква елегантна кола карам“. „Забележете колко хубаво говоря, какви думи използвам“…..

– Той е вече голям, не е ли време да порасне? – попита иронично Продан. – Ние сме създадени за живот, който казва: „Погледни Бог“.

– Хората трябва да ни гледат и да виждат не нас, а образа на нашия Създател. Това е Божият план, – съгласи се Михо.

Двамата старци гледаха след наконтеният младеж, а той не им обръщаше внимание. Всичко е негово пари, коли, момичета…..

Каквото си поиска получава веднага. Какво му пука за някакъв си Бог?

Бе облачно, но не заваля. По-прохладно стана, но земята остана суха.

Минчо стоеше на дънера на дъба, който отсякоха миналата година, мръщеше се и превърташе в ума си минали събития. Тягостно му бе от тези спомени.

Дядо Слави мина от там, видя угрижения младеж и го попита:

– Какво те гнети толкова?

Минчо вдигна глава и тъжно се усмихна, а след това добави:

– Нали чрез покаяние греховете ни се прощават?

Старецът кимна.

– Тогава защо съвестта не престава да ни упреква? – попита Минчо.

Дядо Слави показа на младежа дълбока рана на палеца си, от която бе останал само белег.

– Виждаш ли това? Болката отдавна е преминала, но белегът стои.

– Каква е връзката с покаянието и съвестта? – младежът тръсна глава.

– След прощението на греховете остават белези, т.е. упреците на съвестта.

Семейство Пенчеви скоро закупиха новия си дом, но радостта им бе помрачена от това, което завариха там.

Новото им жилище бе заето от пет крави, които са го обитавали около месец.

В къщата цареше пълен безпорядък. Кравешките лайна доминираха навсякъде.

– От къде са се взели тези животни в дома ни? – попита новият собственик.

Загадката разреши съседът:

– Имаше буря. Изчезнаха ми пет крави. Къде ли не ги търсих, но никога не бих се сетил, че са се скрили във вашия дом, страхувайки се от лошото време.

– Сега какво да правим? – попита новата собственичка. – Всичко е в хаос. А да знаете само как са подредили стаите, в които са били толкова дълго време!

Мартин, единственият син в семейство Пенчеви, направо попита:

– Вместо да чистим тези мръсотии, не е ли по-добре да си купим нова къща?

Всички се засмяха, колкото и комична да изглеждаше ситуацията.

Съседите помогнаха на новодошлите да почистят и оправят поразиите в дома.

А човекът, чийто бяха кравите, помогна с труд и средства да се възстанови къщата.

Когато Самуил прие Исус Христос за свой Спасител, той реши да се ангажира във всяка възможна дейност, за да угоди на Бога.

Самуил използваше само собствените си сили във всяко начинание и скоро енергията му намаля.

Разочарова се и едва не се отказа.

Все пак това се оказа повратна точка в християнския му живот.

От тогава Самуил се научи да казва:

– Господи Исусе, не мога, Ти никога не си казвал, че мога, но Ти можеш и винаги си казвал, че ще го направиш. Това е всичко, което трябва да знам.

Днес, ако сме изкушени да кажем: „Не мога“, можем да се вслушаме в Божието: „Но Аз мога“.

Тогава ние също ще бъдем готови за живота, който Бог е отредил за нас.

Нека благодарим на Бога, не само за Спасението, но и за силата, която ни дава да живеем във всеки един момент.

Ели бе решила да се разкара днес в зоологическата градина. Дали защото бе прохладно или искаше отново да види някои животни, това не знам.

По едно време тя спря да си почине при ленивците. Един от тях висеше с главата надолу. Беше напълно неподвижен.

– Изглежда доволен, – каза си Ели и въздъхна.

Ели имаше здравословни проблеми. Тя прекарваше дълго време в една и съща поза на работното си място.

– Не искам да съм ограничена, – продължи на глас Ели. – До кога ще се чувствам толкова слаба?

Изведнъж ленивецът, които тя наблюдаваше, протегна едната си ръка и се хвана за близкия клон.

– Вероятно имам нужда от повече мускулна сила или по-добре свръхестествена сила.

Подобно на ленивеца, нашите ежедневия често изискват бавни стъпки и продължителни периоди на привидна тишина.

Когато разчитаме на непроменливия характер на Бог, можем да се облегнем на Неговата сила, без значение какъв план и скорост Той определя, че са подходящи за нас.

Въпреки че може да продължим да се борим със страданията или с „безкрайното“ чакането, Бог е с нас.

Дори когато не се чувстваме силни, Той ще ни помогне да развием необходимите мускули.