Йорданка бе съвестна в работата си. Всяка от поставените ѝ задачи тя извършваше с голямо старание и усърдие. Това не остана незабелязано от началниците ѝ.

Един ден бе ѝ предложено:

– Какво ще кажете да започнете да ръководите отдела, в който работите.

Йорданка се смути. Тя бе млада и отскоро работеше в отдела.

За това тя каза:

– Може ли да си помисля малко?

– Добре, – съгласи се мъжът срещу нея. – Надявам се да се съгласите в най-скоро време.

Щом се прибра в къщи, Йорданка застана на колене и попита Бог:

– Господи, как мога да ръководя отдел с толкова малко опит? Защо ме издигаш до този пост? Ами ако се проваля?

Изведнъж Йорданка усети как тежкото ѝ бреме падна и осъзна, че Бог бе с нея.

– Не е нужно да се тревожа дали ще успея в работата си, – каза си тя. – Достатъчно е да се доверя на Бога и Той ще ми помогне да свърша нужното.

Нека доверим изцяло живота си на Господа.

Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.

Сашо бе отгледан в християнско семейство. Баща му и двамата му братя загинаха в самолетна катастрофа.

От тогава Сашо бе спохождан от съмнения относно християнството.

Малко преди да навърши двадесет години той бе загубил вярата си.

Сашо стана известен комик и блудник. Затъна в разврат и се отдаде на алкохола.

Една студена зимна сутрин той се прибираше в къщи.

Един непознат мъж му даде Нов Завет джобен формат.

Сашо разгърна страниците му.

В една от забележките пишеше:“ Който се бори със безпокойството трябва да прочете Матей 6:27-34 от Проповедта на планината на Исус“.

Той веднага отгърна там и прочете:

„27 И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?
28 И за облекло, защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
29 но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
30 Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
31 И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?
32 (Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
33 Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.
34 Затова, не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери“.

Тези думи разпалиха огън в сърцето му.

Той стоеше на улицата в студа и четеше Проповед на планината.

От този момент животът му корено се промени.

Такава е силата на Писанието. Библията е жива. Тя не прилича на никоя друга книга.

Божието Слово е по-остро от всеки меч с две остриета. То „прониква до разделянето на душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето“.

Писанието притежава мощна сила. То променя и води до духовна зрялост.

Нека го отворим и да го четем на глас, като молим Бог да запали сърцата ни.

Той обещава, че думите, които е изрекъл, „няма да се върнат при [Него] празни, но ще изпълнят това, което [Той желае] и ще постигнат целта, за която [Той] го е изпратил”.

Бурята остави много хора без домове. Единственият им багаж бяха дрехите на гърба им.

Милен седеше в хотела, където временно бяха настанили пострадалите.

Около него седяха няколко мъже, които попиваха жадно новините от преживяното в бурята. Те бяха много шокирани от чутото.

Няколко минути по-късно при Милен дойде един младеж и попита:

– Много се извинявам, че ви безпокоя, но моля да ми обясните. Изгубили сте всичко, а сте толкова спокоен?!

О, Милен съвсем не се чувстваше така, но околните го възприемаха по друг начин.

Тогава той обясни:

– Аз съм християнин и …

Милен не успя да довърши изречението, когато лицето на младежа грейна и той каза:

– Разбира се! Вие имате Бог. Разбрах! Всичко има смисъл!

И си тръгна усмихнат.

Може би през следващите седмици и месеци Милен щеше да има много подобни разговори.

Единственото, което той желаеше, бе да бъде изпълнен с Божия мир, за да отнесе Словото и Божията любов до всеки в този безпомощен и безнадежден свят.

Иван заедно със семейството си току що се върна от почивка. Дали изобщо си е починал? Не не беше.

Не напразно той си спомни фразата: „Почивката е родителство, но някъде другаде“.

Ето само един ден от тяхната почивка.

В неделя цялото семейство реши, вместо да отиде на църква, да излезе на разходка сред природата.

– И без това в нито една от църквите в района няма богословска чистота, която изисквам, – каза си Иван, въпреки, че се чувстваше малко гузен.

Съпругата на Иван Рени предложи:

– Хайде да отидем до водопада с колата, той е едва на тридесет минути от тук.

– Не искаме да седим в тъпата кола, – разбунтуваха се децата.

Накрая решиха да тръгнат пеша, но мърморенето продължи. Момчетата се сбиха.

На Рени и дойде много и тя извика:

– Стига! Да се прибираме. Това вече не е забавно.

– Отиването до водопада бе твоя идея, никой от нас не искаше това, – напомни ѝ Иван.

Можете да си представите какво стана тогава. Всички се скараха, но въпреки всичко продължиха да вървят към водопада.

Спряха на него само, за да направят принудителни усмивки за няколко снимки, които по-късно щяха да поставят в семейния албум.

По обратния път се сдобриха.

Следобеда прекараха на басейна.

Всичко бе добре до момента, когато Рени се спусна по водната пързалка и слезе от нея, стискайки лявата си ръка.

– Какво ти е, – попита загрижено Иван.

– Малкият ми пръст влезе в някаква пукнатина, като се спусках надолу, – хлипаше Рени.

Бе станало доста лошо, кокалчето бе извадено от ставата.

Четиримата още мокри бързо се облякоха и тръгнаха с колата към Бърза помощ.

Докато докторът наместваше ставата на Рени, Иван се опитваше да ободри децата в колата.

След три часа се прибраха изтощени.

Бяха забравили да затворят вратата и тя зееше широко отворена.

Бунгалото, в което бяха отседнали бе в гората, за това заспаха със страх.

– Ами ако вътре се е намъкнало някое горско създание, – мърмореха момчетата, докато уморени затвориха очи.

А после иди вярва, че почивките били много релаксиращи.