Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.

Съпругата на Тони почина. Той мислеше, че е преодолял скръбта, но един ден мина край ресторанта, където двамата се бяха хранили. Чу любимата ѝ песен …

И гигантът на скръбта започна да го мачка.

Тони не можеше да спи. Загуби апетит. Дори мисли за самоубийство го посетиха.

Скръбта не е психическо заболяване, но се усеща като такова.

Колкото и странно да звучи, „скръбта е по-добра от смеха, защото тъгата има пречистващо влияние върху нас“.

– Какво да правя? – попита Тони.

Посъветваха го:

– Изправи се срещу мъката. Позволи си да плачеш. Бог разбира и щете приведе и през това.

Когато мина край бара Мартин бе хванат грубо за рамото от един мъж, който изрева в лицето му:

– От кога те чакам?! Бих искал да ти се реванширам за времето, когато ме натопи във вода, ако помниш това бе първата година, когато учехме в гимназията.

Мартин погледна табелката с името на този едър мъж и си спомни.

Тогава той бе дребен, за това не го приемаха на сериозно в отбора. Останалите момчета често го заяждаха.

А един ден един от съотборниците му го бутна във фонтана и той се измокри целия.

Мартин бе готов да отвърне:

– Когато това е станало с теб, аз не съм бил там …

Но тогава усети нежен глас в духа си:

– „Мек отговор отклонява от ярост“.

Мартин бе пред избор. Това бе цяло чудо, че се сети за събитие станало преди толкова години.

Внезапно Мартин каза:

– Матьо, знам за този инцидент, но аз не бях там. Признавам, че когато го чух, се смях, но това бе грешка. Съжалявам. Ще ми простиш ли?

Лицето на Матьо се промени. Гневът му се стопи и той се разплака. Прегърна през рамо Мартин и попита неуверено:

– Не беше там и съжаляваш, че се засмя?

– Да, Матьо, не бях там. Сега съм християнин и съжалявам за много неща, които съм правил преди.

– Променил си се, – леко се усмихна Матьо. – Разбира се, че ти прощавам.

Той стоеше пред Бога и обвиняваше този или онзи ден и нощ. Бе много изобретателен, не му се свидеха лъжите и изопаченията.

За да убие, открадне и унищожи потенциала даден от Бог на човека, създаваше диалог около греха, който държеше индивида в постоянно усещане за недостатъчност.

Целта му бе човек да живее в срам.

Вината се отнасяше за това, което бе сторил Борис, но срамът засягаше неговата идентичност.

– Бог ми е простил извършеното, – казваше си Борис.

Но позволяваше на обвинителя да го засипва с лъжи, относно неговата същност.

Това парализираше и пречеше на Борис да извърши Божията воля в живота си.

Още като младеж бе слушал от своя наставник:

– Призовани сме да използваме дарбите и талантите, дадени ни от Бог, за да променяме света, но ако не се отърсим от срама и чувството за недостатъчност, никога няма да можем да постигнем в пълнота това, за което Той ни е създал.

Борис бе уверен:

– Исус подмени греха ми със Своята праведност на кръста. Той ме направи ново създания. Аз съм Божие дете, напълно опростен, покрит с благодат и изпълнен със сила за да върша дела за Негова прослава.

Гласът на срама се противопостави:

– И ти вярваш на това? …. Това те успокоява? …. А това, което си извършил ….?

Това бе порой от лъжи и съмнения, които искаха да замъглят истинската идентичност на Борис.

Въпреки натиска, той успя да се отърси:

– Трябва да помня добре, какво Бог казва за мен, – изрече със силен глас Борис. – Аз съм Негово дете. Исус дойде, за да живея пълноценно. Отхвърлям срама и ще следвам Божията воля за моя живот.

Жеко бе сериозно притеснен:

– Казах „да“ вместо „не“ и това обърка всичко.

Димо изгледа изпитателно съученика си и го накара, да се поразмисли:

– Знаеш как да ядосаш майка си, а не си ли се замислял понякога, да ѝ кажеш друго така, че да ти се размине?

Жеко започна да се оправдава:

– Някои думи считаме за мъдри, а други за глупави. Как да реша кои какви са?

– Баща ми непрекъснато повтаря: “ Чети книги, за да знаеш как да се изразяваш. Учи, за да успееш“, – усмихна се Димо, – но да бъдем наистина мъдри, е необходимо да търсим мъдрост от Този, Който я е създал.

Димо се почеса по главата и продължи с разсъжденията си на глас:

– Божията мъдрост е безкрайна и често неразбираема за нас, но колкото повече време сме с нея, толкова повече тя открехва тайните си за нас.

– Божията мъдрост, – повтори като ехо Жеко.

– Чрез нея придобиваме мир, неразбираем за мнозина, – подчерта Димо, – а това ни дава възможност да владеем емоциите и думите си.