Учител и ученик се разхождали заедно. Нападнало ги свирепо куче.
Ученика се ядосал и започнал да вика:
– Как смееш да се отнасяш така към моя учител?
– Тя е по-последователна от теб, – казал учителя, – защото тя лае всеки, в съответствие със своите навици и наклонности, докато ти се покланяш на учителя си, но не забелязваш достойнствата на тези, които срещаш на пътя си и не им обръщаш никакво внимание.

В гъста гора живеели двама души. След единият от тях, когато ходел тихо из гората и събирал ягоди и други плодове, всички животни, което било край него, както кучето бягали около него, а тези които били по-малки катерици, белки, зайци, таралежи се захващали със зъби и нокти в неговите овехтели дрехи и закривали очи от удоволствие.
Другият и хляб в гората не носел, за да храни животните и да им говори ласкаво. Животните не отивали при него и със страх поглеждали към него скрити зад дърветата.
– Какво е това братко? – сърдел се този християнин.  – Лошо не им правя, а те не идват при мен, както при теб!
– А ти какво си мислиш за тях, когато не идват при теб?
– Мисля, че са неблагодарни! Храня ги, от залъка си отделям, а те въпреки това не ме обичат!
– Не можеш да накараш никого да те обича заради подаръците, които им носиш. Можеш да скриеш лошите си постъпки от децата и зверовете, но лошите мисли не. Те виждат всичко.
Светлина огрява църквата независимо дали има хора там или не. Така и хората трябва да правят добро, без да мислят дали някой ги гледа или не.
Не казвай нищо, когато показваш милост, но не мълчи, когато ти правят добро.

Тази история е започнала на 9 ноември 1979 г. в 9 часа сутринта. Един офицер от ВВС с нисък ранг седнал зад компютъра и свалил обучаваща програма, в която се имитирало пускането на три хиляди съветски ядрени ракети към Америка.
Офицерът не знаел, че този компютър е бил свързан с централния блок на апаратното командване на ПВО. Когато пуснал своята програма, компютри от NORAD до Пентагона започнали да съобщават, че всичките руски бомби са на път към Америка. Офицерите от командването били абсолютно уверени, че ракетите ще пристигнат всеки момент.
Към всяка ракета в Америка били изпратени съобщения за атака и подготовка за старт. Военни самолети започнали да кръжат във въздуха, готови да свалят съветските бомбардировачи. Президентският въздушен команден пункт бил готов за изпращане, но не можел да излети, защото никой не можел да намери Джими Картър.
За щастие командващият NORAD решил още веднъж да провери информацията за реална заплаха от съветска атака, преди да даде зелена светлина и да предизвика Армагедон. Той позвънил на радиолокационните станции и се поинтересувал какво се случва там. Те му докладвали, че няма нищо подозрително и всичко е чисто.

Те живееха сред зеленина, красота и чистота. Планините над тях опирах уморените си чела в гъсти облаци, а птичата песен не секваше от сутрин до мрак. Бяха бедни хора и не можеха да си позволят много, но бяха щастливи.  Доволни от малкото, рядко се оплакваха.
Радваха се на черния хляб и ябълковия сладкиш. През лятото децата ходеха боси и изобщо не им идваше наум за обувки. За тях се сещаха чак през есента, когато започваха да се стягат за училище.
Един ден пощальонът пусна в една от пощенските кутии някакъв рекламен каталог. И това отрови целия им живот.
От този ден нататък никой не беше доволен и щастлив. Този каталог разстрои взаимоотношенията в семейството, в което бе попаднало и не само това….. Като „болест“ изпълзя и си проправи път към другите домове.
До този ден всичко беше тихо и спокойно, но навсякъде започнаха да разглеждат този каталог. Отначало само от любопитство, но после и с копнеж. Скоро хората забравиха за красотата на планината и всичко, което ги заобикаляше.
Вместо да излязат навън на чист въздух, те оставаха в домовете си, с погледи приковани в каталога, чувствайки се нещастни, че не могат да притежават всичко това.
Един ден мъж на средна възраст, с коса започнала да посребрява, се оплака:
– Жена ми постоянно прави намеци и ние да си вземем нещо ново, та да се почувстваме и ние като хората.
Друг изпъшка до него:
– Децата постоянно мрънкат за това и онова….
Нищо не бе както преди. Мирът и разбирателството бяха напуснали този благословен край.

Такъв паметник има в Рига.
27 неродени каменни бебета лежат на бетонния мост в центъра на града. Тези малки момиченца и момченца никога няма да видят слънцето, защото не са им дали възможност за това.
Те са се превърнали в скъпи козметични средства, но не са им дали право на живот.
До всяко дете има каменна плоча върху, която на три езика, кратко и ясно е обяснено, защо това малко човече не може да живее, защо неговото сърчице е престанало да бие.
Абортът е отнел всяка възможност на това неродено дете да твори и създава.
Докога? Те също имат право на живот!