Мисионерът и пътешественик Дейвид Ливингстън направил второто си пътешествие в Африка. След него тръгнали триста негри. Парите на Ливингстън свършили. Той дал последните си вещи и  тристата африканци, които го следвали на един от вождовете на племе от Замбия и го помолил да ги пази и храни, докато се върне от Англия. Вождът се съгласил. Дейвид обещал, че след като оправи работите си в Англия, ще се върне с кораб в Африка и ще отведе тристата човека по домовете им.
Когато Дейвид Ливингстън напуснал Африка, местните жители започнали да се присмиват на негрите, съпровождащи мисионера:
– Къде сте видели бял човек да се грижи за чернокожи? Нима смятате, че той ще се върне?
Но тристата негри  чакали цели две години. Другите все повече и повече им се присмивали. Но те им казвали:
– Вие не познавате нашия баща, така наричали Ливингстън, той не лъже и непременно ще се върне. И ще ни отведе по домовете ни.
На третата година населението чуло шум от морето. Хората хукнали към брега и видели приближаващ се голям кораб. Сред негрите се чул радостен вик:
– Нашия баща, нашия баща!
Негрите се хвърлили в океана и доплували до кораба. Качили се на палубата и започнали да прегръщат Ливингстън, като му казали:
– Знаехме, че ще дойдеш!
Ако човек е верен на думата си, защото така е научен от Христос, то колко повече Исус ще изпълни своите обещания?
Той ще дойде за тези, които Го очакват и свидетелстват за Него в света.

Антрополог предложил на деца от африканско племе да поиграят на една игра. Той сложил кошница с плодове на едно дърво и им казал:
– Този от вас, който пръв се добере до кошницата ще получи цялата кошница с плодовете.
Когато той дал знак да започне състезанието, те се хванали здраво за ръце и заедно тръгнали към дървото. След това заедно се наслаждавали на плодовете в кошницата.
Поразен антрополога попитал децата:
– Защо тръгнахте заедно? Всеки от вас можеше да достигне кошницата и сам да се наслаждава на получената награда.
Те се засмели и казали:
– Обонато. Нима може само един да бъде щастлив, а другите да бъдат тъжни?
„Обонато“ на техният език означава: „Аз съществувам, защото ние съществуваме“.

Какво необикновено има в това?
Нали това е дълг на всеки лекар. По време на война и стълкновения за лекарят няма чужди и свой. Всички, които са пострадали и наранени са хора, които се нуждаят от медицинска помощ.
Много лекари са пострадали за това, че са изпълнили хуманния си дълг, независимо от пол, раса, политически и какви да е различия.
Ето ви още един пример, как лекар изпълнява задълженията си спрямо „враг“.
Вижте снимка!
На масата лежи ранен представител на Ку Клус Клан, който мрази чернокожите. Такива като него убиват негри и се борят за лишаване от правата им, колкото и малко да са.
Но именно чернокож медицински персонал се бори за спасяването на живота му.

Веднъж Янг помолил учителя си:
– Обяснете ми каква е същността на човешкото търпение и  какво трябва да прави добродетелния мъж с това проявление на човешката природа?
След като изслушал въпроса му, учителят взел празна чаша и я сложил на коленете на ученика си. Дал му кана пълна с вода и му казал:
– Затвори очи и постепенно пълни чашата с вода.
След нагледния пример учителят продължил:
– Когато изпитваш търпението на друг човек, ти все едно със затворени очи пълниш чужда чаша поставена на коленете ти. За това ти не знаеш кога тя ще се препълни и рискуваш да се залееш.
Продължавайки бавно да пълни чашата, Янг попитал:
– Това означава, че добродетелният човек не трябва да пълни чуждата чаша на търпението?
– И не само това, – казал учителят, – това, че ти предпазваш своите колене от намокряне, не е кой знае какво.
– Тогава какво да правя?- отваряйки очи в недоумение попитал Янг.
Учителят взел от коленете му почти препълнената чаша и я излял обратно в каната, след което добавил:
– Добродетелният човек трябва да следи неговата чаша стояща на чуждите колене да не прелее.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.