Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.

Какво забелязвате?

На две от снимките се излъчва жизнерадост, любов, радост от споделянето……

А на другите две, нещо се е загубило…. Усещате ли в тях щастливото и безгрижно детство?

Да, технологиите и техниката ни улесняват, но губим човешкото у себе си. Забравяме да общуваме помежду си.  А това засяга и децата, отчуждава ги от семейството, приятелите. Отдалечава ги от истинските ценности.

Накъде сме тръгнали? Не трябва ли да се върнем назад, за да намерим това, което сме загубили? ….Или така ни е по-добре – самотни, зомбирани и не осъзнаващи какви сме.

Той беше главен инспектор в данъчхата служба, в отдела патентни данъци. Човекът срещу него строго му заяви:

– Всични данъчни декларации са обработени стриктно. Няма нищо съмнително.

Е все пак той беше шеф на фирмата., но дали можеше да му се вярва. Инспекторът не беше много впечатлен от изказването.

– Още по-добре за вас. Значи няма да работим повече от необходимото време.

Това беше музика за бизнесмена и той гордо изпъчи гърди.

– Чуйте, инспектори, не ми е съвсем ясно защо всъшност сте тук. Плащам толкова високи данъци, не разбирам защо държавата иска още пари.

– Очевидно не плащате достатъчно. Държавата търси пари, за да запуши дупка от сто милиарда лева.

– Какво говорите? Сто милиарда лева? На грешен адрес сте попаднали. Тук няма да намерите толкова пари.

– Естествено, че не, – усмихна се успокоително инспекторът. – Това беше само малка шега.

Той беше направил 62 хиляди аборта. Това е почти колкото населението на един град. Виждал е бебето. Как бие сърцето му, как се движи и отваря уста. Децата в по-късните етапи на бременност смучели палците си. Те изпитвали емоции, бурно реагирали на звуковите вълни и вибрациите.
Представете си, достатъчни са само 4-5 минути, за да се убие такъв малък човек.
Изведнъж този човек престана да прави аборти.
Това се случило веднъж, когато сърцето му се изпълнило с мъка при поредния аборт.
Извършвал операция, за да прекъсне бременност на четири и половина месеца. По време на операцията осъзнал, че е убиец. Поредният аборт, който бил обичайна рутинна операция, се превърнал за него в кошмар.
Първоначално сложил компрес напоен с йод върху ръката на бебето. Йодът раздразнил нервните окончания и малката ръка започнала да трепти като се гърчела. Следващия ход бил да извади крачето на детето, но се случило пак същото. Нищо подобно не бил усещал до тогава.
Той се опитал с инструменти да хване сърцето на детето и почувствал как трепти. То продължавало да бие в ръката му, бавно и все по-бавно, докато затихнало.
Той съзнавал, че е извършил убийство, умъртвил е човек.
На жената изтичала кръвта и нейния живот също бил застрашен. Тогава той започнал да се моли:
– Господи, помогни ми да я спася, а накажи мен.
От тогава той повече не правел такива операции.
Вътрематочният аборт е много по-страшно нещо от обикновеното убийство, защото малкия човек е напълно беззащитен.

Десетки жители на Белгия протестират срещу приемането на закона за евтаназията за неизлечимо болни деца.
Белгия беше първата държава легализира евтаназията за деца, без ограничения на възрастта. Закон отменя забраната за доброволното оттегляне на живот на хората по-млади от 18 години. Той е подкрепен от 86 депутати, 44 са били против и 12 са се въздържали. С този нов закон, за разлика от действащия в Холандия, не се установява минимална възраст, на която гражданин може да вземе решение за смърт.
Противниците на законопроекта, които ще позволят на децата и техните родители, да вземат решение за напускане на живота, искат да има обществена дискусия.
Проливния дъжд не е спрял протестиращите пред белгийския парламент. На всяка жълто отразяваща жилетка има символ на протест срещу закона за евтаназията за деца. Белгия може да стане първата страна в света, премахваща възрастовата граница за решение за евтаназия.
На ръцете на протестиращите  има надпис „Ние искаме дискусия по въпроса“.
Страхувам се от създаването на вратички, които ще доведат до лавинообразен ефект. Сега може да се създаде възможности за евтаназия в някои случаи, но след това какво ще се случи? Евтаназия за деца с увреждания, недоносени деца, деца със синдром на Даун …?  На къде отиваме?
Кралство Холандия позволява евтаназия на 12 годишни. От 2002 г. законът се е променял пет пъти, а само един от пациентите, който е под 16 години е избрал да се раздели с живота.
Съгласно белгийското законопроект, едно дете трябва да изрази само желанието си да умре, следователно, документът не засяга кърмачета. Окончателното решение за евтаназията депутати оставят на родители.