Един човек отишъл при банкер и му казал:

– Моля ви, дадете ми заем, за да се направи веднага операция на малкия ми син, която ще спаси живота му.

– А имате ли поръчител? – попитал банкерът.

– За съжаление нямам такъв, – казал човекът..

Когато чул това, банкерът му посочил вратата на кабинета си.

 – Ще си отида – отвърнал мъжът, – но искам да ви кажа, че през целия си живот не съм срещал по-коравосърдечен човек от вас.

– Почакайте, – казал банкерът. – Правя ви едно щедро предложение. Едното от моите очи е стъклено. Ако ми кажеш кое е, давам ви заема.

Човекът отговорил моментално:

 – Лявото.

Смаян, банкерът запитал:

 – Никой не знае това. Вие как разбрахте?

 – Много лесно – отвърнал човекът. – За миг ми се стори, че виждам искрица съчувствие в лявото ви око, затова реших, че то ще  да е стъкленото.

Това е една добра история за банкери. Капитал не се трупа със съчувствие.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Да бъдеш смирен не означава да се мислиш за по-малко от другите.
Мога много да обичам, да направи добро, повече да дам, отколкото да се взема. Мога, но се свивам в гордостта си, като нещастен човек.
Накрая се предавам и разбирам, че имам нужда от благодат и мога да да я приема, за да запълня празнотата в мен.
Човек се нуждае не от утешение, а от Утешител. Какво може да му даде Бог, който седне до него, цъка с език и казва: „Да,  не можеш да направиш нищо, но не се разтройвай“. Това би бил един мъртъв Бог.
– Това е, ще умреш, – нашите близки, дават подобни утешения.
Но нашият Бог не е мъртъв, Той е Бог на възкресението. Успокоява и вдъхновява, изпълва и повдига. Той идва като лекар, за да се изправим.
– Аз, който се смятах за силен, мощен и непобедим паднах. Господи, ела и ми помогни!
Това можеш да кажеш от сърце само ако признаеш, че  си сериозно болен, прикован към леглото и доста отслабнал.
Лечението ти не зависи от твоята слабост, а от Божията сила. Съжаляваме за другите, но трябва да им кажем:
– Станете, не само физически, но и духовно. Вие може да сте окаяни, но Бог приближава, внимавайте да не го пропуснете.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.