Три феи били поканени при раждането на принца. Едната му дала дар да намери любовта си, втората достатъчно пари, така че той да може да прави каквото си иска. Третата му дала красота.

Но както се случва във всички приказки появила се четвърта, която не била поканена. Тя била ядосана, защото я били пренебрегнали. Затова казала:

– Тъй като момчето има всичко, аз ще ми дам още малко. Ти ще бъдеш талантлив във всичко, което не правиш.

Принцът израснал богат, красив и любвеобилен. Той бил художник, скулптор, музикант, математик…., но никога не бил в състояние да довърши работата си, защото бързо се разсейвал и преминавал на друго нещо.

Всички пътища водят към едно и също място. Но пътя избира всеки сам за себе си и върви по него до края. Не се опитвайте да вървите по всички пътища едновременно.

Имало едно време едно семейство. Всяка сутрин жената изпичала по един хляб. Тя отрязвала горната част и я давал на мъжа си, а за себе си оставала долната половина. Така те живели 30 години.

Един ден тя си помислила: “ Докога ще давам всичко от себе си. Отгледах синове. Бях добра домакиня. Винаги вършех това, което искат другите. Колко много ми се е искало да опитам горната част от хляба, а аз я давах на мъжа си“. В този момент тя решила да направи така, както на нея ѝ се искало.

Ръката ѝ треперела, когато подавала долната част на хляб на съпруга си. Тогава съпруга ѝ казал: „Благодаря ти. Искало ми се е поне веднъж да опиташ тази препечена част от хляба, но винаги отстъпвах, защото мислех, че така ти харесва.“.

Веднъж един учител попитал учениците си:

– Как мислите, защо хората крещят, когато се карат?

– Защото са ядосани и гневни – отговорили учениците.

– Може би искат да наложат своята гледна точка.

– Това е ясно, но защо крещят? Човекът, на когото говорят се намира близко до тях и може добре да ги чуе.

На това учениците не могли да отговорят нищо.

Тогава учителят им казал:

– Когато хората се карат, макар че остават външно близо един до друг, сърцата им се отделят едно от друго. И те крещят, за да бъдат чути. И колкото повече крещят, толкова повече сърцата им се отделят. Забелязали ли сте, че когато хората са влюбени, разговарят тихо. И колкото са по-близки отношенията им, толкова по-тиха е речта им. Това е така, защото сърцата им са близо едно до друго. Понякога двойките се разбират и без думи. Тогава е достатъчен само един жест или поглед. Така разговарят сърцата им.

Веднъж владетеля на страната повикал Настрадин Ходжа и му казал:

– Иди и направи списък на всички глупаци в нашия район.

Владетелят тайно се надявал, че Настрадин да напише името си в списъка. И когато се опита да го поучава, ще му го покаже.

На другия ден Настрадин дошъл със списъка. Владетеля го погледнал и се смаял, името му било на първо място.

– Как смееш да се подиграваш с мен?!  Ще те…..

– Чакай, не се гневи – казал Настрадин. – Миналата седмица ти прие ли един търговец от Индия?

– Да

– Познаваш ли го добре?

– Не, за първи път го виждам.

– И ти му даде десет хиляди в злато, за да ти донесе скъпоценни камъни от Индия?

– И какво от това?

– Нима човек, който не познава друг, може да му даде голяма сума пари и да очаква той да се върне с поръчаните скъпоценни камъни, не е глупак?

– А ако се върне? – започнал да крещи владетеля

– Е, тогава аз ще изтрия името ти от списъка и ще поставя моето.

Един китайски търговец взел назаем голяма сума пари. Разорил се, загубил целия си имот и не могъл да върне заема.
Лихварят дошъл и си поискал парите. Той видял красивата дъщеря на търговеца и я пожелал. Да я поиска направо не могъл, за това рекъл:
– Ако не върнеш парите веднага, ще се оплача на управата и те ще те изпратят в затвора.
Търговецът падна на колене пред лихваря и го помолил за милост. Вторият „показал“ съчувствие, престорено се усмихнал и казал:
– Ще ти опростя дълга, но в замяна на това ще ми дадеш дъщеря си. Но първо да видим какво мисли небето за това. Ще сложа в чантата си два камъка бял и черен. Ако изтеглиш белия, прощава ти се дълга, но ако изтеглиш черния, ще ми дадеш дъщеря си.
След това той бързо пуснал в чантата си два черни камъка. Девойката видяла уловката и побързала да каже:
– Добре. Както си казал така и ще бъде.
Тя бръкнала в чантата и преди да успеят да видят какъв цвят има, момичето го изтървало на земята. Камъкът се смесил с останалите от пътя и било трудно да се определи какъв цвят има. Въпреки вълнението на баща си, девойката се обърнала вежливо към лихваря:
– Съжалявам, че изпуснах камъчето. Сега трудно ще го намерим. Но нали остана едно в торбата, ще видим цвета му и ще разберем какъв цвят е имало падналото. Ако то е бяло, паднало е черното и обратно.
На лихварят нищо друго не му оставало освен да бръкне в торбата и да извади камъчето, което естествено било черно. Така той трябвало да признае, че девойката е изтеглила бяло камъче.
Така бащата и дъщерята се спасили.