Ануар Афифи имал книга, в която той описал беседите си с мъдреци и философи по време на двадесет годишното си пътешествие.
Един ден го посетил един негов ученик и поискал разрешение да направи копие на тази книга.
– Добре, – Казал Ануар, – направете, но за това ще трябва да ми платите хиляда златни монети.
– Такава огромна сума, за това което е в книгата и това, че няма с нищо да ѝ навредя при копирането? – възмутил се ученикът. – Освен това е недостойно да изисквате заплащане за знания.
– Аз не взимам пари за самото знание, – казал Ануар, – В книгите няма знание, в тях има начини как да го добиеш. Хилядата златни монети мислех да изразходвам за пътните разходи на ученици, които нямат възможност да пътешестват. Що се касае до сумата, аз изхарчих 50 хиляди плюс 20 години от живота си. Може би ще ми позволите да реша, на какво е равно това?

Приятел, това е една душа, живееща в две тела“. – Аристотел

В една далечна земя живели двама приятели. Заедно работили, почивали и съвместно празнували успехите си. Вземали решения, като обсъждали плюсовете и минусите. А ако не можели да излязат от дадено положение, по равно делели неуспеха.
Никой не ги е виждал да се карат или да недоволстват един от друг. Като приятели никога не поставяли тяхната лична връзка в зависимост от мнението на околните.
Слуховете за уникалното им приятелство стигнали до владетеля на страната. Той бил доста възрастен и през всичките тези години окончателно бил загубил вярата си в истинското приятелство.
Веднъж той заповядал да му доведат тези неразделни приятели.
– Вие истински приятели ли сте или неправилно са ми докладвали? Ако не е така, ще отсека главите на осведомителите и делото ще приключи.
– Не наказвайте никого. Ние наистина сме добри приятели.
– Готови ли сте да го докажете?
– Ние не искаме нищо да доказваме…
– Вашето желание няма никакво значение! Днес аз искам да се убедя, че не лъжете. Възможно е и да се заблуждавате. Но аз искам да се убедя, че съществува истинска дружба.
След тези думи владетелят заповядал да хванат двамата приятели и да ги хвърлят в студената и влажна тъмница, поотделно. Пълна изолация от света. Нито един лъч светлина не трябвало да се допира до лицата им. Между затворниците бил изключен и най-малкия контакт.
Стражите получили заповед:
– Да не се хранят, а вода да пият от стичащата се по стените.
Да се оплакват от съдбата нещастниците можели само на плъховете, в чието обкръжение щяли да прекарат остатъка от дните си, ако… На приятелите било дадена само една възможност. Този, който първи помоли за милост, бързо ще бъде освободен, а другият ще умре мъчително.
Ужасният  експеримент продължи един месец. Навсякъде само за това говорели. Народът, преодолявайки неправилните тълкувания и спекулации, нервно потривал длани в предвкусване на драматичната развръзка.
Никой от приятелите не помолил за снизхождение. Когато ги изнесли от тъмницата били изтощени и останали почти без дъх. Дълго време за тях се грижили най-добрите лекари на царството.
Когато дошли на себе си, владетелят отново ги извикал.
– Вие сте герои. Благодаря ви за урока, който ми дадохте и моля да ме извините за неудобствата, които ви създадох. Сега съм напълно уверен, че истинска дружба съществува.
– Вие не можете да знаете дали това е точно така, – казал единият от приятелите.
– Защо да не мога? – удивил се владетелят. – В края на крайщата, има много свидетели на вашата твърдост и несломима воля. Вие не се предадохте един друг, въпреки че бе достатъчна една дума, за да се прекратят мъченията!
– Грешите, – казал другият приятел. – Ние останахме верни само на своите принципи, а приятелят си бихме предали още в първият ден на изпитанието. сурова е правдата на живота. Истината е, че само в името на своите собствени принципи, но не и за приятели, един човек е в състояние да издържат на всякакви мъчения.
– Но как така? – още повече се изненадал владетелят. – И въпреки това вие се смятате за приятели? Тогава какво според вас е истинско приятелство?
– Сходството на принципите…

Веднъж ангел долетял, за да види как хората работят. Видял тежкия труд на селянина. В една година той получавал богата реколта, а в друга нищо. Наблюдавал и един художник. Много години той работил над картината си, но живеел в бедност. Видял богат човек, който успял да натрупа огромно богатство, а после се разорил.
Когато се върнал на небето ангела казал:
– Много хора се трудят усилено, но рядко им се заплаща според работата, която извършват
– Има работа на земята, която се заплаща според вложения труда, – казал друг ангел. – Това е работата на майката.
– Майките работят ден и нощ, но аз не видях някой да им плаща за това! – възкликнал завърналия се ангел.
– Работата на майката, е най-високо платената, защото за нея се плаща с любов.

Бил много горещ ден, Двама мъже вървели през пустинята. Мъчила ги жажда, но през целия път не видели никъде вода.
– Мечтая за чиста студена вода от извор, – казал по-младия.
– Мечтата винаги води към целта, – казал другия, – а ти знаеш ли каква е твоята цел?
– Не е ли очевидно? – изненадан попитал младежът. – Моята цел е да намеря извор.
По-възрастния се усмихнал и двамата продължили пътя си. Скоро стигнали до оазис. Старецът пийнал от езерото с топла, слабо солена вода и предложил на по-младия да направи същото, но той се отправил към палмовите насаждения да търси извор. Младежът се върнал късно след залез.
– Защо си толкова ядосан? Не намери ли извор? – попитал възрастният.
– Намерих, – казал младия човек, – но се загубих в храстите, разкъсай дрехите си, бях принуден да се провирам през тръни, нараних краката си, настъпих остър камък. И сега след като се напих, мисля си, заслужаваше ли си всичко това?
– Твоето недоволство е напълно закономерно. Ти прие за цел средството за достигане на тази цел. Помисли си,  беше просто жаден, но желанието ти те застави да изразходваш повече енергия в преследване на една илюзия. И как завърши всичко? Ти си разочарован, а аз съм умиротворен, но и двамата вече не сме жадни. Да, аз утолих жаждата си с не много чиста и вкусна вода, но отдавна съм забравил за това. Това за мен не беше важно, както и зъбите на коня, който своевременно ни докарва до нужното място. За това ми остана време, сили и желание да се любувам на залеза, с радост срещнах първите изгряващи звезди и се наслаждавах на мъдростта на древните. Ето ти отдавна искаше да прочетеш това, – той се усмихнал и подал на младежа старинен свитък.
– Благодаря, не днес…. – сънено казал юношата, обърнал се и покрил главата си с одеялото.

Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.