Възрастен вече художник казал на учениците си:
– Преподавах ви три години. Сега идете и намерете съкровищата в живота.
– Какви са тези съкровища? – попитали учудено учениците.
– Съкровища са мъдростта, вярата, красотата, трудолюбието.. ..Ако успеете да ги предадете на вашите платна, вие ще създадете шедьоври.
– Учителю, вие пропуснахте любовта, – отбелязал най-младият от учениците.
– Тайните на човешкия живот са много, но тайната на любовта е най-загадъчната.  Само този, който обича със цялото си сърце, може да я разбере, – замислено казал учителя.
След година учениците се върнали и донесли картините на учителя си. Много платна били толкова добри, че предизвиквали възхищение.
Най- малкият ученик от групата донесъл портрет на момиче. Тя била като жива. Притискала към гърдите си букет от маргаритки, а цялата картина била озарена от нейната усмивка.
– Аз открих тайната на любовта, учителю! – възкликнал ученикът.
– Но Къде е тук любовта? – с насмешка попитали останалите.
– Любовта живее в моето сърце, – сияещ отговорил ученика. – Но искрите на любовта бликат от очите, порозовяват бузите и се крият в усмивката на моята любима.
Всички дълго гледали картината. Те не могли да отместят поглед от нея.

В началото нямаше дерета, само една широка степ. Веднъж разхождайки се по обширните си поляни, покрити с трева, господарят попита:
– Къде са цветята ти?
А степта отговори:
– Нямам семена.
Тогава той заповяда на птиците да донесат семена от различни растения и ги разсипа щедро, нагоре и надолу. Скоро в степта цъфнаха лалета, рози и много други цветя в синьо, жълто и червено. Господарят хареса промяната, но неговите любими цветя ги нямаше:
– Къде е моя ароматен жасмин, сладките теменужки, папратите и цъфтящи храсти?
Той отново си поговори с птичките и те донесоха още различни семена и ги разнесоха из степта. Когато господарят отново дойде, не намери своите любими цветя и каза:
– Къде са цветята, които най-много обичам, тези които са ми по-скъпи от другите?
А степта тъжно отговори:
– О, господарю, не можах да ги запазя. Суровият степен вятър бушуваше.  Слънцето безжалостно гореше гръдта ми. А цветята избледняваха, умираха и изчезваха.
Тогава господарят заговори с мълнията. Внезапен удар разсече гърдите на степта достигайки до нейното сърце. Степта затрепери и застена от болка. Много дни тя плака над зейналата черна рана в нея.
Реката изливаше водите си в цепнатината. Вълните занасяха в дълбините ѝ чернозем. Отново прелетяха птички със семената и ги разсипаха върху образувалата се пукнатина.
И след дълго време суровите скали се покриха с мек мъх и пълзящи растения, а по ъглите зелени гирлянди украсиха прикритите места. Голям бряст с къдрава корона издигна главата си към слънцето. В подножието растяха кедри и брези. Навсякъде нацъфтяха ароматни теменужки, глухарчета и папрати.
Дерето се превърна в чудна градина, където господарят се разхождаше с удоволствие.

Хората почнали да стават буйни и сластолюбиви. Всеки започнал да живее, както намери за добре. Започнали да се разпространяват слухове за края на света.
– Скоро Бог ще излее гнева си на земята, чрез всемирен потоп.
– Не, слънцето ще падне върху земята и Бог ще излее гнева си чрез огнена буря.
– Не пълчища от скакалци ще унищожат всички посеви и глад ще настане на земята.
Накрая решили да попитат един мъдрец, много видял в своя живот. Когато ги изслушал, старецът тъжно поклатил глава и казал:
– Всеки сам излива чашата на Божия гняв върху своята си глава, а Бог не ни спира в нашето своеволие.

Един ученик дошъл при своя учител и му казал:
-Уморен съм. Тежък е живота ми. Имам много проблеми и трудности. Нямам сили повече да плавам срещу течението… Какво да правя?
Вместо да отговори, учителят поставил три съда с вода на огъня. В първия пуснал морков, във втория яйце, а в третия няколко зърна от кафе. След няколко минути извадил моркова и яйцето, а кафето излял в една чаша.
– Какво се е променило? – попитал учителят.
– Моркова и яйцето се свариха, а кафето се разтвори във водата. – отговорил ученикът.
– Не, не е така, – казал учителя. – Моркова се свари и стана мек, а яйцето твърдо. Външно не са се променили. но структурата им се е изменила след варенето. И с хората става по същия начин. Външно не се изменят, но някои стават слаби там където крехките устояват.
– А кафето? – попитал ученикът.
– Е, тук е най-интересното! Кафето напълно се разтвори в кипящата вода и се превърна в ароматна напитка. Има хора, които променят сами обстоятелствата и ги превръщат в нещо друго, съвсем ново.
Истината е, че всеки сам избира да бъде „морков“, „яйце“ или „кафе“.
Изборът е ваш.

Веднъж един от учителите ми зададе въпрос:
– Кажи ми, чувстваш ли вкуса на живота.
Когато подуших наоколо, назовах миризмите, които усещах в момента.
– Да, с мирисането имаш проблем, а какво ще кажеш за вкуса?
Няколко пъти изкарах езика си като куче навън, но така и нищо не усетих.
– Добре, – каза учителят ми като се усмихна.
Изведнъж скочи зад мен и затисна носа и устата ми. Разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам. След известно време поради недостиг на въздух, започнах да ритам с крайниците си. В този момент, учителят ме пусна и аз вдишах.
– Ето, това е вкуса на живота, -казах след като се възвърна дишането ми.
– Разбира се, ти винаги трябва да го чувстваш. Той е вкусът в храната и водата, и къде ли още не. Не яж това, което няма вкус. Не общувай с тези, които са духовно мъртви. Винаги пий от чашата на живота с удоволствие, но не бързай, защото можеш да пропуснеш времето и да загубиш.