Eдин изкусен художник нарисувал картини и ги предложил на зрителите за оценка. Повечето от картините му се харесвали, част от тях били оценени високо.
Само един обущар видял неточност в една от тях. Ставало въпрос за точност в изобразяване на чифт обувки.
Художникът се вслушал в забележките на обущаря и бързо поправил картината.
Обущаря до толкова се възгордял, че казал:
– Пищяла е неудачно нарисуван, а коляното и целия крак като цяло е много лошо изобразен…
Същото може да се каже и за нас. Правейки нещо добре, ние започваме да преценяваме и онова, от което почти нищо не разбираме

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата й била наведена напред, а погледът й бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила, – обезпокоил се Господ. – Свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко, – отговорила жената. – Само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо…дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя, – сериозно казал Господ. – Нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но….в живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе, … да се покаже. Много се страхувам, че ше го отнесе потока…, ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка, – казал Господ, – Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката, – самоотвержено възкликнала майката. – Ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде., – замислено отговорил Господ. – Даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си постлал“ . Така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и незгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине, – закрещяла жената, – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ.  – Имай в предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената. – Моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш, – казал Господ. – В действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената. –  И това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра….
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила. – Ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чували с проблемите си, – усмихнала се жената. – И ще  се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение, – усмихнал се Господ. – Ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си, – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист. –  Аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

В една кутия лежали тубички с бои, Веднъж бялата боя казала на черната, която лежала в близката до нея тубичка:
– Какво лошо ти се е случило? Защо си толкова мръсна?
– Аз не съм мръсна. Такъв е цвета ми, – казала черната боя.
– Тогава ти си сбъркана боя и цветът ти е неправилен. Погледни ме, ето какъв трябва да бъде истинския цвят. Освен това всички цветове произлизат от белия, затова няма по-възвишен цвят от белия. Всички се стремят да приличат на него.
Тази забележка не се харесала на черната боя и тя възмутено казала:
– Не, ти не си наред, моят цвят си е хубав. Ако нямаше черния цвят , нищо велико не може да се нарисува.. Пробвай да нарисуваш нещо без мен, – казала черната бия, – белият лист ще си остане пак бял.
Тези изказвания възмутили останалите бои. те започнали да доказват, че техния цвят е единствено истинския и без него не може. Дълго и упорито спорили, а някои започнали да се разливат от тубичките, поради спукване от яд.
Изведнъж кутията се отворила и върху боите се изляла ярка слънчева светлина. Художникът извадил боите. Смесвал ги и ги нанасял на платното с вдъхновение. Именно тук  боите се помирили. Художникът не се интересувал от тяхното мнение, препирни и разногласия, той виждал единство в многообразието. За него били важни всички цветове. Не може да се рисува само с един цвят. Каква ще е тази картина нарисувана само от един цвят?
Така се създава шедьовър, когато всички работят заедно и взаимно се допълват.

На рафта стояла малка стомна за вода, В ъгъла на стаята на кревата лежал болен. Той бил много жаден.
– Искам да пия! Дайте ми вода! –  едва мълвял той.
Но той бил съвсем сам и нямало кой да му помогне. Молбата на болния била така жална, че стомната не могла да устои. Състрадания я преизпълнило. Прилагайки невероятни усилия, достигнала до постелята на болния. Спряла близо до ръцете му. Болния отворил очи и погледа му попаднал на стомната. Събирайки всичките си сили, човекът взел стомната и я приближил към изгарящите от жажда устни.
И едва тогава разбрал, че стомната е празна. Ядосал се и хвърлил стомната към стената. Тя се разлетяла на безполезни парчета глина.
Не забравяйте да благодарите. Не превръщайте в парчета глина този, който се стреми да ви помогне, дори ако опитите му са напразни.

На един младеж през цялото време не му давал покой един въпроса: Как човек съчетава в живота си предопределението и свободния избор? С този въпрос той отишъл при учителя си. Възрастният човек го погледнал в очите и му казал:
– Когато отиваш в полето да набереш цветя, ти не знаеш какъв маршрут ще поемеш, даже в каква посока ще се движиш, а понякога дори не знаеш какви цветя ще набереш. Ти отиваш в полето, преминаваш от цвете на цвете ръководейки се само от свои вътрешни съображения. Навеждаш се над някое от тях, откъсваш го и го прибавяш към другите в ръката си.
Всяко цвете представлява твоят малък ежедневен опит,  пътя към него е част от твоя живот,  а букета е целият твой жизнен опит.  Какъв ще бъде той зависи единствено само от теб.