Жената се върнала в къщи след едно уморително ходене в козметичния салон. Тя била много огорчена, че дори и най-добрите специалисти не могат да й върнат младостта.
Скарала се с мъжа си, че не е изхвърлил боклука. Развикала се на децата да съберат разхвърляните си играчки. И на края оскърбила старата си майка, която се опитвала да я успокои. Тази буря от скандали и недоволство продължила три-четири часа.
Накрая разбирайки, че не е права, жената се затворила в спалнята, застанала на колене и започнала да се моли:
– Господи, дай ми търпение! Дай ми сили спокойно да понасям всички незгоди на живота и да не се дразня от всяко нещо! Нека да намеря общ език с близките си хора! Господи, помогни ми  да сдържам гнева си! Господи, дай ми търпение…. – гласът й ечал из цялата къща.
Децата изплашено слушали нейните викове. Мъжът й, който цяла вечер не проронил нито дума, тъжно погледнал към вратата. А майка й, която приготвяла вечерята в кухнята, спокойно но доста високо казала, за да я чуе дъщеря й:
– Бог всеки ден дава на всички търпение. Само, че някой само искат и искат. Всевишния дава, но те не взимат.

Веднъж един млад монах вървял по брега на морето с учитела си и му задавал различни въпроси. Но в действителност той искал да узнае, какво мисли стареца за силата на неговата вяра и дали го смята за най-добрия си ученик? В края на крайщата, светия старец взел само него на този дълъг поход. И те всеки ден, не знаейки почивка, вървели по пътя.
– Учителю искам да пия, жаден съм, – казал ученикът.
Старецът спрял, помолил се и казал:
– Пий от морето.
Ученикът послушно загребал вода от морето и едва не извикал от радост. Вкусът на морската вода не бил солен или горчив, а сладък, като от извор. Той се втурнал към морето да напълни съда си с вода, за да има за из път, ако ожаднее.
– Какво правиш? – учудил се старецът. – Или ти се съмняваш, че Бог не е само тук, а и на всякъде?
Ученикът отново отпил от своя съд и веднага изплюл водата, тя вече не ставала за пиене.
– Виждаш ли, братко, че дълбочината на твоята вяра може да се измери само с една глътка вода, – казал стареца, като по този начин отговорил на всичките му въпроси.

Балон летял във въздуха. Човекът, който летял в него не знаел къде се намира. Спускайки се към земята, забелязал една жена. Той се приземил дотолкова, че да може да я заговори:
– Добър ден! Ще ми помогнете ли? Бях се уговорил да се срещна с един човек, но сега не зная къде се намирам.
– Сега вие се намирате на 30 фута над повърхността на земята, между 59 – 60 градуса западна дължина и между 40 – 41 градуса северна ширина, – отговорила жената.
– Вие програмист ли сте?
– Да, а как разбрахте?
– Вие ми отговорихте абсолютно точно, но как да използвам информацията ви не знам. Честно казано, вие с нищо не ми помогнахте.
– А вие да не сте мениджър по продажбите?
– Да, а вие как се досетихте?
– Вие не знаете накъде да тръгнете и къде се намирате. Благодарение на въздуха вие сте се издигнали  на тази височина. Обещали сте да се срещнете с някого и се надявате, че хората, които се намират по-ниско от вас, ще решат проблемите ви. И последното, даже и в тази ситуация, в която трябваше да се срещнете с мен, виновна оставам само аз.
Ето така се срещнали програмист и мениджър по продажбите.
Изпълнявайте обещанията си. Не търсете виновни и хората ще ви търсят.

Един човек видял камила. Започнал да се смее:
– Каква крива шия има само.
Камилата му отговорила:
– Не ме укорявай за моята грозота. Нека да тръгнем по пътя и ще видиш, че моята шия ще се изправи. Тогава ще разбереш, че тя е създадена с определена цел. Ако лъкът не бе изкривен, как щеше да изстрелва стрелата?
Разговорът чул друг човек и казал:
– За разумните хора урода винаги е прекрасен и те никога няма да се присмеят на неговата грозота.

Казват, че когато Александър станал владетел на света, той се затворил в стаята си и плакал. Неговите военачалници били обезпокоени. Какво се е случило? Никога до тогава не са го виждали да плаче. Той не е такъв човек. В какви ли не ситуации са били, когато животът им е бил заплашен, когато смъртта е била много близко, но никой в такива моменти не го е виждал отчаян и обезкуражен. Той бил пример за смелост. А сега какво се е случило с него?
Те почукали на вратата, влезли и попитали:
– Какво се е случило, защо плачеш?
Той отговорил:
– Сега, когато спечелих, осъзнах, че съм загубил. Сега аз се намирам на същото място, където бях, когато започнах това безсмислено завоевание на света. Това ми стана известно едва сега, защото по-рано бях на път и имах цел. Сега няма къде да отида, няма какво да завоювам. чувствам в себе си страшна пустота. Аз загубих.
Александър умира на 33 години. Когато го носили към мястото за погребение, ръцете му свободно висели извън носилката. Такова било неговото желание, нека всички да видят, че той е завладял целия свят, но си отива с празни ръце.