В Константинопол живеел човек, който обичал бедните. По улицата след него винаги вървел бедняци, а той не отказвал на никого.
Веднъж го попитали:
– Защо сте толкова милостив?
И той им разказал следното:
– Бях на 10 години. В църквата чух свещеника да казва, че даващите на бедните, дават в ръцете на Исус. Тогава не повярвах, но вървях и размишлявах. Изведнъж на пътя видях просяк в дрипи, а над него образа на Христос. Един човек подаде хляб на просещия. В този момент, Спасителят протегна ръка, прие хляба и благослови милостивия човек. И до сега виждам лицето на Христос над главата на просещия и с любов бързам да дам според възможностите си.

Във влака пътуват майка с дете. Жената търси нещо в чантата си и за това извади всичко от нея. Детето видя две опаковки с лекарства, взе ги и се обърна към майка си:
– Мамо, дай ластичето, с което лелята в аптеката беше вързала тези опаковки с лекарства! Те трябва да са събрани…..
– Синко, – отговори, майката, – ластичето някъде се загуби.
Момчето започна да капризничи, търсейки ластичето, като настояваше, че така трябва. Тогава майката предложи да ги вържат с една панделка. Момчето помисли малко и се съгласи.
Всичкото това наблюдава един мъж в купето. Когато детето заспа, той попита майката:
– Защо е необходимо всичко това? Защо не игнорирахте напълно глупавото изискване на детето? Нима има значение дали тези опаковки са вързани заедно или не?
Майката каза:
– Така се учим да се разбираме един друг. Сега това може да е малко нещо, но по-късно отстъпвайки и правейки компромис ние ще можем да се споразумеем за нещо по-важно.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….

Живял някъде един човек. Той донесъл на един мъдрец камък и го помолил:
– Благослови този камък.
Мъдрецът взел камъка и го сложил на земята.
– Сега той е благословен, казал мъдрият човек, – защото е на своето място. Когато се намира в ръката ти, камъкът е неустойчив. Той зависи от теб за времето, когато си го държал. Нека сега да лежи на земята и да заеме мястото си. Така ще бъде спокоен и независим. Сега благославям теб и душата ти!
Човек може да благославя, но Божието благословение е по-силно. Човек благославя, но и сквернослови.

Много отдавна в полето имало вълшебен кладенец.
Отивал човек до него, пускал кофата и изваждал това, което било в сърцето му. Първоначално от кладенеца вадели любов, доброта, нежност.
Който каквото имал в сърцето си, това му се и прибавяло.
Но после се случило така, че хората започнали да черпят от вълшебния кладенец зло, завист, омраза.
Тогава хората решили, че кладенеца се е повредил. И го засипали.
По-лесно е да се засипе един кладенец, отколкото всеки сам да очисти сърцето си.