Настъпила вечерта. Един човек взел една малка запалена свещичка и започнал да се изкачва с нея по една дълга и вита стълба.
– Къде отиваме? – попитала свещичката.
– Ще се изкачим на кулата, за да осветим пътя на корабите.
– Но нито един кораб не би могъл да види моя пламък, –  възразила свещичката.
– Дори светлината ти да е слаба, казал човекът, ти продължавай да светиш колкото можеш, а останалото остави на мен.
Стигнали върха на кулата. Човекът приближил към една голяма лампа и я запалил с помощта на малката свещичка. Скоро големите огледала зад лампата отразили лъчите и светлината се разпръснала на километри наоколо, навътре в морето, осветявайки пътя на корабите.
Така както една малка свещичка може да запали огромен огън и да посочи пътя на хората, така пламъкът в твоето сърце и добрите ти дела могат да променят живота на мнозина, дори и да не го осъзнаваш.
Просто бъди светлина за хората около теб, като фар който направлява корабите към безопасното пристанище.

Скачайки от клон на клон, малка маймунка намерила гнездо на птички. Тя веднага вмъкнала лапата си в него, но пиленцата се разпръснали в различни посоки. Успяла да хване само най-слабото от тях, което още не можело да лети.
Радостна маймунката се върнала в къщи с птиченцето. Тя била толкова очарована от него, че го галела, потупвала, притискала го с ръце към себе си.
По-старата маймуна я наблюдавала, но не ѝ се скарала. А маймунката възторжено крещяла:
– Погледни, колко е мил и забавен…..Аз го обичам!
Тя продължавала да го гали и целува, докато птичката не издъхнала в ръцете ѝ.
По-възрастните трябва добре да се замислят, когато видят деца занимаващи се с опасни неща. Такива действия не свършват добре. По-добре да ги спрат ако трябва и на сила и то навреме.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!

Намерила си враната парченце сирене. Кацнала на едно дърво да си го изяде. И както обикновено се задала лисицата….
– Вранке ти ще гласуваш ли за ….?
Мълчание.
– Вранке, искам само да знам, ще гласуваш ли за …..?
Враната не се стърпяла и гракнала:
– Да-а-а!
Сиренцето естествено паднало, лисицата го грабнала и побягнала.
Сиди враната на клона и си мисли: „А ако бях казала не, какво щеше да се измени….“?

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.