Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Веднъж разговаряли тялото и мозъкът. Тялото казало назидателно:
– Тялото е като храм. Тук е чисто, светло и свещички горят.
А мозъкът изкрещял:
– Мозъкът е убиец, богохулник, атеист, звяр, идиот, луд и насилник.
Тялото иска топлина, тишина, нежност, допир на друго тяло… А мозъкът,… трудно можеш да разбереш какво иска. Той причинява болка в главата на тялото. Те биха могли да се споразумеят, но дали могат?
Все някой от тях управлява. Вследствие на това тялото напълнява, а мозъкът умира.
И когато мозъкът казва:
– Хайде да пробягаме 5 км. Тялото веднага противостои:
– Да не съм робот, глупако? Ще се нараня, това е рисковано за мен.
Но мозъкът не се дава:
– Вдигай задника си. Обувай обувките на краката си и тръгвай.
Когато тялото се подчинява на мозъка, има хармония и светлина в човека. Той е отговорен за своите желания, действия, мечти и думи. И резултата е налице. Човек трябва да слуша мозъка си и да подчинява тялото си.
Докато тялото лежи на златистия пясък, мозъкът вече е измислил тактика, за да стане тялото още по-хубаво след това.
Мозъкът настоява:
– Учи английски език.
Тялото нахално отвръща:
– По дяволите!
Мозъкът търпеливо продължава:
– Ти трябва да правиш това, което ти казвам. Аз знам защо трябва така.
Тялото негодува, а мозъкът се е насочил към решаването на проблемите.
Тялото продължава да мърмори:
– Е добре постигна своето, даже удоволствие ми достави.
Мазъкът неотстъпва:
– Не спирай до тук, продължавай. По-добре си подостри молива.
– И защо трябва да подострям молива?
– Прави, както ти казвам. Кой е тук главния?
Минала една седмица. Тялото започнало да се бунтува:
– Ти ме забрави. Всичко ме боли. Хайде да продължим после! Имам депресия. Махмурлук получих след толкова щастие.
И когато мозъкът се съгласява на това „после“, започва да проиграва и да губи властта си. Ако той е учил китайски език знае, че „после“ в превод означава никога или не се знае точно кога…
Ето така умират идеите за по-големи начинания, защото тялото обича да яде, да спи и да се занимава с глупави неща.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

В горещия летен ден малко хора се отбиват в старата разрушена църква в селото. Тя някога е била голяма и процъфтяваща в многолюдното селце между Москва и Каломна.
По-късно църквата била унищожена и осквернена. Селяните разкъсали иконите, изпочупили пода, а самата църква превърнали в ремонтна работилница за трактори.
Случайно или не, но жителите на това село били застигнати от редица нещастия и болести. Самото селище запустяло и изчезнало
А църквата и до днес си стои. Изненадващо е , че църквата е разрушена, липсват северната и южната й страна, на земята се търкалят надгробни паметници, но тя е още там.
По стените са запазени стенописи на неизвестен гениален художник.
Въпреки всички оскърбления, куките забити в стените и прораслата коприва на пода, старата църква е още жива.
Сякаш някой живее в тази порутена сграда….
В очите на светиите изписани на стените се чете удивление. „Защо хората унищожават тази красота сред плодородната  земя“.
Въпреки всичко това, очите на ангелите и светиите от стенописите излъчват любов и доброта…..

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.