Когато Бог попита Каин:

– Къде е брат ти?

Той му каза:

– Не зная; нима съм пазач на брат си?

И ти можеш да кажеш така. Можеш да станеш един от многото, които не забелязват глада и отчаянието по улиците. Но можеш да кажеш и друго:

– Зная какво е да бъдеш там на улицата. Аз съм „пазач на брат си“ и негов закрилник, за това трябва да направя нещо за него.

И когато застанеш един ден пред Бога и Той те попита:

– Къде е брат ти?

Ти да отговориш:

– Брат ми се храни в кухнята на нашата църква, спи на дюшек в салона на църквата, грее се в студените зимни нощи с топлина, за която похарчихме последните си стотинки….

Тогава Бог ще се усмихне и ще каже:

– Добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над много ще те поставя. Влез в радостта на господаря си.

„Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презрели.“

Тургенев има едно стихотворение в проза „Врабчето“, което е посветено на голямата сила на любовта.

„Връщах се от лов, – пише Тургенев, – и вървях по алеята на градината. Кучето тичаше пред мене.

Изведнъж то намали крачките си и започна да дебне, сякаш беше подушило пред себе си лов.

Погледнах надолу по алеята и видях малко врабче с жълтичко около човката и пух на главата. То беше паднало от гнездото (вятърът силно люлееше брезите на алеята) и седеше неподвижно, безпомощно разперило наскоро порасналите си крилца.

Моето куче бавно се приближаваше към него, когато изведнъж, откъсвайки се от близкото дърво, едно старо черногръдо врабче като камък падна пред самата му муцуна и цялото настръхнало, разкривено, с отчаян и жален писък два пъти подскочи към зъбестата зинала уста.

То се хвърли да спасява, заслони със себе си своята рожба… но цялото му мъничко тяло трепереше от ужас, гласецът му беше див и прегракнал, то примираше, то се жертвуваше!

Какво грамадно чудовище трябва да му се е сторило кучето! И все пак то не можа да се задържи на високото си безопасно клонче… Сила, по-силна от неговата воля, го хвърли оттам.

Моят Трезор се спря, стъписа се… Види се и той призна тази сила.

Побързах да повикам смутеното куче и с благоговение се отдалечих.

Да, не се смейте. Аз благоговеех пред тази мъничка героична птичка, пред нейния любовен порив.

Любовта, си мислех аз, е по-силна от смъртта и от страха пред смъртта. Само любовта крепи и движи живота.“

Любовта е една безкрайна верига от отдаване на всичко, което ни е скъпо на този, който обичаме. Любовта е голяма сила, която поражда живота и побеждава смъртта.

Тя е причината за всички добри неща, солта, добродетелите и края на закона.

Християнин без проява на любов не е истински християнин, а християнство без показване на любов към другите е фалшива религия.

Малко момиченце, чийто баща бил войник, се премествало на друго място. То седяло на летището сред оскъдното имущество на семейството си.

На момиченцето му се доспало. То се облегнало на пакетите и чантите и затворило очи.

От там минала една възрастна жена. Спряла и го погалила по главата.

– Бедно дете, – казала тя. – Навярно си нямаш дом!

Детето я погледнало учудено.

– Ние си имаме дом, – казало то. – Просто нямаме къща, в която да го сложим.

Завистлив мъж се обръща към колегата си по бюро.:

– Защо главния на областта пак идва при теб?

– Помагам му да си направи кариера, – невъзмутимо отвръща попитания.

– И как точно го правиш? – настоятелно любопитства първият.

– Той купува зайци от мен?

– Зайци? И за какво му са ?

– Началството отгоре зачести да идва на лов в нашия район. На тях им харесали спокойните ни зайци.

Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.